Разговор с Иван Ланджев по повод гостуването в клуб Писмена в събитието Поети на XXI

 

Иван Ланджев гостува на клуб „Писмена“ на 22 юли 2021 г. заедно с Йорданка Белева, Валери Валериев и Марианна Георгиева. Те участваха в поетическото четене „Поети на XXI“. В Националната бибиотека той прочете пред публиката творби от най-новата си стихосбирка – „Ти, непрестанна новина“ (2018) и представи есето си „На върха на езика ни“. Предлагаме отговорите му на въпросите, които му бяха зададени по време на вечерта. 

Как се случи вашият дебют?

При мен стана, защото спечелих Ханчевия конкурс. Смятам, че той е най-добрата работилница за млади автори у нас, тъй като всичко в него е целеустремено тъкмо към този дебют. Затова и голямата награда не е парична, а е издаване на първа стихосбирка. Затова и има уъркшоп с журито, затова и самото изискване е да пратиш не едно стихотворение, а цикъл от няколко – гръбнакът на тази бъдеща книга. „Ханчев“ е от малкото ни останали хубави традиции в литературните конкурси. Печелили са го поколения любими поети, освен това колелото се завърта – лауреатите от предишни години са канени в журито през следващите издания. Така се случи и с мене. А редактор на дебютната ми стихосбирка „По вина на Боби Фишер“ е Петър Чухов.

Ако говорим за ваши учители в писането, имате ли такива, кои са?

Завърших предишния си отговор с Петър Чухов, удачно е тук да започна с него. Той е автор, запазил любопитството си към езика и света, нещо, струва ми се, фундаментално. Надявам се и аз да съм прихванал това.

Иван Теофилов има огромно значение за развитието ми – безспорно моят Учител в поезията. И забележителното е, че никога не е поучавал – самото му присъствие е пример. Той е редактор на втората ми стихосбирка „Ние според мансардата“, а на третата „Ти, непрестанна новина“ бяха двамата с Георги Господинов. Мисля, че между нас, чисто поколенчески, има една естествена приемственост, влиянията се проследяват и се радвам, че общуването ни е толкова творческо.

Благодарен съм за разговорите си с Иван Цанев, за изключителната и житейска, и естетическа чувствителност на този поет. Имал съм късмета да се докосна до наистина високи духове, които още са сред нас.

Иначе, повечето ми учители в писането отдавна не са между живите – предполагам, че при всеки автор е така. Първо сме читатели, възприематели на любимото си изкуство. В този смисъл големите ми учители са Елиът, Одън, Бродски. У нас Георги Рупчев, Иван Методиев, Константин Павлов… И още, и още. Уча се много от всичките си любими автори, харесва ми да влизам в диалог с тях, не крия влиянията си изобщо. Не трябва и винаги да са поети – Толстой, на когото посветих няколко години от живота си, Розанов, Шестов… А не е нужно дори учителите ти в писането изобщо да са писатели – просто артисти с ясно разпознаваем стил. Научил съм много от Майлс Дейвис, например.

Струва ли ви се, че има промяна в писането ви от първата стихосбирка досега? Променят ли се темите ви?

Дори темите да са сходни, ти се променяш. Дебютиращият автор е като някакъв бульон от всичките си влияния, а най-осезаемото е последното. В общи линии приличаш на това, което последно си прочел – на съвсем случаен принцип. И тук-там, без сам да знаеш как, защото още не можеш да контролираш процеса, се появяваш и ти мимоходом – в отделни стихове, отделни фрази, понякога и в цели стихотворения. По-нататъшният ти път е опит да приличаш все повече на тези късове от теб самия.

Какво търсите в поезията, като поет, и като читател на поезия?

Съобщеното трябва да ме вълнува, разбира се. Да почувствам, че е важно, че не може да не бъде казано. Търся стил – тоест това, което не се влияе от модата, защото модата е да си като всички в дадения момент, а стилът е да си като себе си през цялото време. Стилът не трябва да се отъждествява само с формата, не става въпрос за някакви украси и излишества. Истината може да бъде стил.

Вече имате преведена книга. Знаем, че преводите в чужбина на български се случват трудно. Как успяхте?

Издателят ми в Германия е Петя Лунд (еta Verlag), която наистина извършва подвизи в името на българската съвременна литература. Много съм ѝ благодарен. А преводачката ми Хенрике Шмит бе най-доброто, което можеше да се случи на стиховете ми. Тя ги накара да заживеят съвсем нов живот в Германия и да звучат коренно различно, без в същото време да се загубят. Аз съм труден за превеждане – римувам, играя си с ритъма, много асонанси и алитерации, вътрешни рими, поезията ми често пъти е по-музикална, отколкото визуална. Давам си сметка какви са предизвикателствата. Но тя, заедно с Мартин Савов, който ѝ помагаше като native speaker (а и музикант), се справи страхотно. Дотолкова, че двамата спечелиха награда за превода от Министерството на културата в Хамбург. Аз нямам много общо с тази награда, но това не ми пречи да се гордея с тях и с работата им.J

Въпросите зададе: Яница Радева