Електронни произведения от Иван Давидков Иванов
Иван Давидков Иванов (Иван Давидков Витов) е роден в с. Живовци, Фердинандска околия, дн. община Монтана на 9.03.1926. Умира в София на 6.08.1990 г.
Завършва гимназия в град Фердинанд (1945) и Славянска филология в Софийския университет (1949). Работи като репортер и завеждащ отдел „Репортажи“ във в. „Септемврийче“ (1947–1951), като редактор в Управление на радиоинформацията (1951–1955), редактор и завеждащ отдел „Информация“ на в. „Септемврийче“ (1955–1957), главен редактор на в. „Родни простори“ (1957–1961), редактор в Управление на кинематографията (1962–1964) и в Студия за игрални филми (1964–1965), главен редактор на сп. „Пламъче“ (1965–1967), главен редактор в изд. „Български писател“ (1967–1986).
Деветгодишен губи баща си. Две години след това майка му се оженва повторно и го изоставя. Отглежда го дядо му до смъртта си през 1942 г. После се справя с живота сам.. През ваканциите работи като каменар по пътищата, помага при размерването на горите, събира плодове и билки, за да може да си купи учебници. Завършва гимназия и университет, като работи и се издържа сам.
Пише стихове от дете. Първата му публикация е през 1946 г. във в. „Септемврийче“. Година по-късно главният редактор на вестника Асен Босев му предлага работа в редакцията, където вече са назначени Михаил Лъкатник, Николай Зидаров, Цветан Ангелов. В университета участва в литературни кръжоци. Стихотворението му „Украинецът с бялата хармоника“ печели награда на в. „Народна младеж“ (1948). Заради опитите му за образност в поезията е обявен за формалист и буржоазен епигон. В началото поезията му следва духа на времето и партийния канон за колективизма, за саможертвата на падналите борци, на опростените формулировки и лозунгите. В различна степен следи от тази поетика са забележими в първите му стихосбирки за деца: „Знаме с петолъчка“ (1949) и „Дружно напред“ (1953), както и в писаната като войник на южната гранца „Рамо до рамо“ (1953).
Приет е за член е на Съюза на българските писатели (1949) по препоръка на Никола Фурнаджиев и Асен Босев.
Първата му стихосбирка – „Украинецът с бялата хармоника“ (1951) – излиза в издателство „Български писател“ под редакцията на Никола Фурнаджиев. Стихосбирката си „Светлина от скрежа“ (1957) той определя като своя начална стъпка в поезията с предвестниците на многопластовите му метафори. Следват: „Огърлица“ (1959) и „Днепър под моя прозорец тече“ (1960), в които поетическият ангажимент към соцреализма отстъпва пред интимната художественост, изповедността и станалата запазена марка за Давидков – богатата му метафоричност.
Всъщност това светоусещне се налага от цялото поколение лирици, утвърдили се през 50-те години – П. Матев, И. Радоев, Д. Овадия, В. Раковски, Кл. Цачев, Н. Зидаров. Следват стихосбирките „Радостта стои до всеки праг“ (1962), „Крила и корени“ (1964), „Песни и балади“ (1965), в които промените в поетическата му палитра стават все по-видими и все по-ярко се оформят няколко тематични полета, които ще останат определящи и за по-нататъшното му творчество. На доминиращите в онези години оголени идеологеми Давидков противопоставя в поезията си простите човешки радости, тихата изповедност, общуването с природата, чистотата на детството.
В зрелите му творби – „Корида“ (1984), „Отлитането на скорците“ (1987), „Морето“ (1988), „Къпането на нимфите“ (1990), „Може би сбогом“ (1992) зримото отстъпва на усещанията за метафизичността на света около нас, на философските внушения за трагизма на изправения пред невъзможността от избор човек, за неминуемото и силата на човешкия дух. Многопластовата и сетивна изповедност се налага като основен лирически дискурс.
Изселването и заличаването в държавните регистри на родното му село в средата на 60-те години заради строежа на язовир „Огоста“ го кара да се ориентира към белетристиката, за да покаже чистотата на детското възприятие и спомените за болезненото откриване на тайните на битието: „малките Америки на детството“, както ги нарича Йордан Радичков в предговора към първата белетристична творба на Иван Давидков – „Далечните брдове“ (1967). Следват още осем романа и три сборника спомени, размисли и есета – „Полетът на стрелата“ (1985), „Нощно виолончело“ (1989) и „Кафенето на клоуните“ (1995).
Притежава усет за таланта и подкрепя млади поети. Пише предговорите към първите книги от поредицата „Смяна“ на изд. „Народна младеж“ на Иван Цанев „Седмица“ (1968) и на Калин Донков „Априлски хълмове“ (1970). Като главен редактор на изд. „Български писател прави немислимото за тогава: кани неизвестни, но талантливи поети да издадат там дебютните си стихосбирки: Алексндър Томов – „Квартал Надежда“ (1978), Цветан Теофанов – „Оазиси“ (1978), Кирил Кадийски – „Небесни концерти“ (1979), Янаки Петров – „Чичо Чичопей“ (1980), Бойко Ламбовски – „Вестоносец“ (1986).
Носител е на годишните награди на СБП за повестите „Далечните бродове“ (1968) и „Къшей хляб за пътника“ (1970), за стихосбирката за деца „Пътеките на зорницата“ (1973), за стихосбирките „Молитви за длетото и камъка“ (1977) и „Корида“ (1985), за цикъл стихове (посмъртно, 1990). Носител е на наградата на Съюза на преводачите в България (1988), на Националната награда „Петко Р. Славейков“ (1988) и на Националната литературна награда „Пейо Яворов“ (1988). Народен деятел на културата (1984), носител на ордените „Народна република България“ и „Кирил и Методий“ I степен.
Стиховете и прозата му са превеждани на полски, руски, френски, английски, чешки и словашки. Преводач на поезия от руски, украински и белоруски. Живописец.
През декември 2022 г. в София бе учредена Академия „Иван Давидков“, която на 9 март 2023 г. връчи първата си награда на Румен Леонидов.
Борислав Давидков
