Веселин Праматаров : гражданското чувство е „скритият“ герой в комикса, „червената му нишка“

Как се прави комикс или графична книга – кое идва първо – образът и текстът?

Комиксът е симбиоза между образ и текст. Те са като ляв и десен крак на едно тяло, еднакво потребни са. Образите са своеобразни знаци, понятия, т.е. текст, текстовете съдържат образност. В началото, при самото си зараждане комиксът се явява като серия картини – във Франция той буквално се нарича „рисувани ленти“. Тези картини обаче разказват история, те вече са наратив. Допълнително се появяват балончета с диалог, така в комикса се появява специфична драматургия. От друга страна, той напомня кинолента, чиито отделни кадри не текат със скорост 24 кадъра в секунда, а са замръзнали във времето, така че зрителят да може да ги възприема по-продължително.

В документалната си графична новела „На конци“ тръгнах от историята, от документа, от конкретно описание на събитията (текст), но също и от фотографии от визирания период, от „визуалната история“ на събитията (образ).

Някои медии определят книгата като „първия български политически комикс“. Как се зароди идеята Ви за комикс и то точно за този: „На конци. 1968. Една действителна история“?

Да направя подобен комикс ми беше предложено от страна на г-жа Дагмар Остранска, директор на Чешкия културен център, и Антон Стайков, историк и теоретик на българския комикс. Целият проект беше замислен като съвместно дело на Чешкото и Словашкото посолствоo в България с подкрепата на различни европейски институции и български медийни партньори. Приех предизвикателството да придам плът на тази идея – оставаше да измисля сюжета, да напиша сценария и да го нарисувам. Изключително съм благодарен на всички институции и партньори в това начинание за предоставената ми свобода да пресъздам историята на тримата студенти според собствените ми представи за това време, давайки свобода на въображението си и личните си спомени. Дължа огромна признателност за разговорите, помощта и добронамереността от страна на Александър Димитров – единствения жив участник от тримата, а може би и извинение за това, че по някакъв начин се наложи да си „присвоя“ неговата история, превръщайки живота му в комикс.

В заглавието на комикса Ви ми се струва, че разпознавам една песен, която става много популярна навремето – „Кукла на конци“, която се появява 1967/1968 г. Това е една забавна и игрива песен, но какъв смисъл влагате Вие в заглавието? Как се спряхте на него? Дълго ли го търсихте?

Както съм посочил още в началото на комикса, става дума за позив, написан от моите герои, в който те наричат тогавашния държавен ръководител Тодор Живков „марионетка“ заради включването на Българската армия в инвазията на съюзническите войски в Чехословакия. Тримата са заведени в документите на Държавна сигурност като „Марионетките“. Докато се ровех в архивните документи, на няколко пъти попаднах на споменаването на тази песен във връзка с фигурата на първия държавник. Според тези свидетелства някои от хората тогава са асоциирали куклата на конци именно с него. Оттук някак спонтанно стигнах до заглавието – от една страна, за да направя конкретна връзка със събитията, а от друга, за да насоча читателя към действителната идея на книгата – не просто описанието на една история, а размисъл за мотивите, които тласкат героите, за порива им към свобода, за гражданското чувство, което успява да се съхрани в условията на един зловещ тоталитарен строй. Това чувство е „скритият“ герой в комикса, „червената му нишка“.

Защо решихте да се върнете към тази доста обговаряна година от най-новата история?

1968 е необикновена година. В края на книгата съм споменал част от нещата, случили тогава в света – разбира се, съвсем накратко, тъй като е невъзможно това да стане в рамките на една страница. В самата книга съм разширил историческия диапазон. Събитията не са закотвени само в тази година, макар всичко да тръгва от нея. В опита си да поставя личния живот и преживяванията на тримата студенти в определен контекст, ми си наложи да изляза от рамките на конкретното историческо действие и да отправя поглед към последвалите събития – затвора, времето след падането на Живков, нашето съвремие. В самото начало на графичната новела съм използвал сцена от миналогодишните протести на площад „Независимост“ в столицата.

Втората част на заглавието Ви – „една действителна история“, настоява за свидетелство, истинност. Какво е новото, което читателят ще открие в думите и картините Ви?

Всъщност предлагам на читателите история за недостатъчно обговорени събития в нашата история. Въпреки наличието на доста документи и цели архиви в медийното пространство, които разкриват чудовищното, нечовешко лице на държавния тоталитаризъм, мълчанието продължава да тегне, включително в съвременните учебници по история. Ето защо слагам ударението върху „действителна“ – тази история не е лош сън, който трябва да забравим, а сигнал, знак, че за демокрацията трябва да се воюва непрестанно, че човешката солидарност е необходима не само за защита на определена кауза, но и за съхраняване на човешкото ни лице.

Към каква читателска аудитория е насочен комиксът?

Комиксът е насочен към широката публика, особено към онази част от нея – младата публика, която никога не е „живяла социализма“ и много от нещата, за които става дума в тази книга, са ѝ непознати. Може би съм наблегнал малко повече на „обяснителната“ част, в това число с помощта на бележки под линия. Но това стана някак естествено, следвайки логиката на разказа и естетическите закони в рамките на един стил, който, от една страна, се опитва да върне читателя към онези времена, а пък от друга – да избяга от строго назидателния тон на комунистическата пропаганда. Опитах се да погледна от другата страна, през очите на тези, които са били длъжни да го понасят и да го отхвърлят постоянно, иронизирайки го, преживявайки го дори като нещо анекдотично.

Българският читател няма възпитан усет към графичните книги. Сякаш малко ги пренебрегва, а те сякаш изискват различен поглед на възприемане. Как ще препоръчате читателят да подходи към комикса?

Комиксът си пробива трудно път на българска сцена. Една от основните причини е именно в насажданата с десетилетия неприязън от соцпропагандата към комикса като изкуство втора ръка, рожба на масовия вкус. Докато критиката тук го громеше и прилагаше към неговите фенове същите методи, както и към тримата ни герои, то на Запад той беше обявен за деветото изкуство и обхватът му отдавна надхвърли тесните рамки на разказите за супер-герои. Бих казал дори, че сме свидетели на ренесанс на комикса. Темите и жанровете му непрекъснато се разширяват, стават все по-провокативни и изненадващи и публиката му няма възрастови граници. Комиксът може да разкаже всичко, по всякакъв начин – та дори и без думи, т.нар. silent comics също си имат своите почитатели. Смисловото му съдържание е такова, каквото авторът успее да вложи, а читателят да възприеме. Има какви ли не комикси – исторически, политически, психологични, психоаналитични, криминални, фентъзи, хумористични, еротични и пр. Да не говорим за естетиката на комикса, която в момента е силно повлияна от възможностите на дигиталните технологии.

На българския читател бих препоръчал да погледне непредубедено на комикса и да се опита да извлече от него това, което му е нужно, като вкус или наслаждение. За краткия период от излизането на „На конци“ мога със задоволство да отбележа, че той намира отзвук дори там, където трудно би било да се предположи. Макар проектът като цяло да се стреми към превръщането му в учебно помагало, той все пак няма задължителен характер, а разчита на спонтанност и непредубеденост, на съпричастност от страна на читателя.

Срещнахте ли трудност при работата си?

Трудности колкото искаш. От всякакъв характер. Става дума за повече от петдесет години дистанция. Историците спорят, политиците спорят, социолозите и философите спорят. Опитите да се прочете историята справедливо и правдиво не спират. Отделно външният облик на комикса е в процес на постоянно преобразуване. Това са все неща, с които един автор на комикси трябва да се съобразява. Тук огромно значение имат вътрешните правила и координати, които той си налага. Има моменти, в които се отпуска на вълните на собствената си фантазия, но има и такива, в които няма как да избегне досега с реалността, която понякога е доста груба и нелицеприятна. Самият факт, че героите ми са действителни и не мога да си ги измислям по собствен модел, е достатъчен. В края на книгата там, където описвам накратко биографията им, поставих техни снимки от 1968-а и 40 години по-късно. За мое щастие разполагах с доста материал, самият аз съм хванал малко от онова време. Радвам се, че въпреки всички тези трудности и премеждия комиксът успя да добие цялостност и да се появи на бял свят. Оттук насетне думата имат читателите.