Оля Стоянова за „Пътеводител на хубавите места“

Какъв е жанрът на тази книга?

Жанрът е пътепис и точно този жанр дава безкрайно много свобода на пишещия човек, защото пътеписът има много допирни точки с други жанрове – и с есето, и с репортажа, например. При всички случаи става въпрос за документално писане или narrative nonfiction, при което най-важното е, че историите, които разказваме, са истински и действително са се случили. Това, което най-много харесвам като читател, е пътеписът като философско размишление, както го определя Ришард Капушчински. Според думите му пътешествието е нещо повече от преместване от едно място на друго, със сигурност не е туризъм, а плодотворно преживяване на света. Това търся и това ми е интересно и като читател. Това казвах и на студентите тази година, когато говорехме за пътепис – в този жанр никога не става дума просто за преместване в пространството от точка А до точка Б, пътеписът е пътуване навътре – независимо през какви истории и географии се преминава. Не банализирайте, никой не се интересува в колко часа сте станали, какво точно сте закусвали, къде сте се изкъпали, кога сте пристигнали, въпреки че това може и да ви звучи невероятно. Описано по този начин, пътешествието може да заприлича на един много скучен дневник – освен това банализира света, а целта на този тип документално писане обикновено е друга – да покаже, че светът е по-различен, много по-интересен и по-непредсказуем, отколкото сме предполагали. Не виждам смисъл да разказваме за графика си за деня, ако зад това не се крие хубава и важна история.

Аз самата не харесвам пътеписи, които описват пътя спирка по спирка, час по час – освен ако не става дума за дневник на някоя хималайска експедиция например, който да разказва в най-малки детайли и по часове щурма към върха. Тогава това е важно. Но повечето пътеписи, които чета, не са такива и ми се струва досадно да проследяваме описанията час по час какво се е случило и на кой завой се завива наляво или надясно – пътуването би трябвало да е много повече от описание на пътя. Още повече че едно пътуване никога не може да се повтори по същия начин, независимо дали следваме каквито и да е инструкции или наръчници. Няма точна рецепта кого ще срещнеш по пътя и какво ще се случи, а точно това е и най-хубавото. Пък и дори да се изгубим – какво толкова? Значи ще имаме история за разказване.

В „Пътеводител на хубавите места“ има 118 цветни снимки. Как ги подбирахте за книгата – според разказа за мястото или разказът следваше снимките?

Не съм броила снимките. Всяка история върви със солидна галерия с фотографии и въпросът беше да се допълват – да включа снимки, които да доразказват историята. Въпрос на избор беше кои от снимките да споделим и от кои да се откажем, защото са прекалено лични. Разбира се, при пътеписа, колкото и да иска авторът, трудно може да се скрие и да остане в сянка. Но истината е, че предпочитам да не започвам всяко изречение с „аз“ и да не присъствам на всяка снимка. Пък и моят подход е такъв – това е повече репортажно писане, в което другите са важни.

С какво вашата книга е различна от всички, които някой може да разгърне в книжарница?

Не съм се съобразявала с това какво се предлага на пазара, знам, че тук няма буквални описания кога кой път или пътека да хванете или на коя спирка да слезете – това е лесно, може да се открие навсякъде, а аз предпочитам да разказвам други истории. В тази книга има много разкази за хората, които сме срещнали по пътя – човек, който ни показва как се хваща дивата вода, жени, които приготвят „смидал“ в едно родопско село, варят цяла нощ „кешкек“ в огромни казани, иманяри, пещерняци, хора, които ни разказват за църкви и тюрбета. През годините все по-интересни ми стават хората, все по-ценни ми се струват тези срещи.

Забелязах, докато четях, че хубавите места, за които пишете, са места, които обикновено не отговарят на начина, по който са означени на картата. Хората са по-малко, отколкото данните, обикновено там живеят най-много 5 – 6-има души, пътят ненадейно свършва, мястото сякаш подивява... Как откривате тези места? Те са не само хубави, но и тайни.

Не са тайни тези места. Няма как днес да съществуват тайни места, когато има сателитни карти и на всяко място можем да вземем джипиес координати. Друго ми се струва по-важно – да открием хубава история в места, които познаваме и да запазим любопитството си към обикновените места. А това означава, че във всяка махала или във всяко планинско село, където спрем, можем да научим нещо. Просто трябва да внимаваме за детайлите и можем да виждаме какво има около нас. Този парадокс открих за себе си преди няколко години, когато започнахме да изучаваме птиците – когато човек не ги познава, той не успява дори да ги види. А когато има познанието за тях, започва да ги открива навсякъде около себе си – изведнъж светът се оказва много по-пъстър и по-пълен с живот.

Когато се озовете някъде, знаете ли, че от преживявания там ще с получи „разказ“?

Не, нямам никаква идея дали ще се получи разказ и не. Никога нямаме гаранция за каквото и да е било. Но истината е, че ние никога не тръгваме някъде с цел да открием история – тръгваме просто на път, с чиста съвест, без големи очаквания, просто искаме да видим що за място е това, което сме си избрали. А след това все така се случва, че има какво да разкажем.

Текстовете за местата в пътеводителя ви не са подредени по области, не са и по азбучен ред. Местата, за които разказвате, са подредени по друга логика. Какво те водеше при подредбата?

Да, точно това обяснявах в предговора на първия „Пътеводител на дивите места“ – нарочно са подредени местата по този начин, не спазваме нито азбучен ред, нито географски признак. А това е така, защото става въпрос за някакво вътрешно усещане за баланс – след високата планина обикновено имам нужда да отидем до пещера, след Странджа имам нужда от Родопите, след Добруджа е време за Пирин.

Имаш ли любимо място от всички, описани в книгата? Как го открихте?

Имам любими места и те не са едно или две. Обичам Мальовица, но също и връх Мургаш, а също и дивите плажове на Дуранкулак и Крапец. Но от доста време си давам сметка, че всъщност не става въпрос за любими места, а за усещането, че си на точното място – точно там, където трябва, и светът е достатъчен.

Иманярството е като краста, казва един от хората, които срещате, можем ли да кажем, че да пътувате е като краста?

Да, вероятно и пътуването е като краста, въпреки че вече има моменти, в които искам да спра на едно място и нямам проблеми с това, че не сме непрекъснато в движение. Но за мен най-голямата „краста“ си остава любопитството, то е най-голямата движеща сила, която познавам – любопитството към света, и фактът, че светът и хората продължават да ми бъдат интересни.

Разговора води: Яница Радва

Снимка: Стефан Рангелов