
Оля Стоянова за „Пътеводител на хубавите места“
23 август 2022 г.
Навършват се 155 години от построяването на моста на река Янтра край град Бяла, Русенско, от Колю Фичето, тържественото открит на 1 септември 1867 г.
1 септември 2022 г.Васил Загоров: „Днес сме по-близо до калта, от която сме създадени в миналото, отколкото до космоса, към който се стремим в бъдещето“

Разговор за сборника „Призраци в библиотеката“
Сборникът Ви включва 16 разказа, но нито едни от тях не се нарича „Призраци в библиотеката“. Така обаче е озаглавен предговорът, подписан „Вместо автора“? Защо избрахте това заглавие?
Това е и закачката, предговорът също е фикционален – плод на художествена измислица, замаскирана като паратекст. По подобен начин постъпих и с бележките под линия, които вместо да насочват читателя към допълнителна информация, го захвърлят като пространствени портали в непознати нови светове, които също са плод на художественото ми въображение. Иначе по отношението и на заглавието на сборника, и на заглавията на разказите – това винаги ми е било най-трудната част. Не съм убеден, че това е най-доброто заглавие, още повече че малко след излизането на сборника един случаен човек на по бира ме попита: „А защо не го озаглави „Библиотечен вакуум?“. Истински се напрегнах, защото няма словосъчетание, което по-добре да описва сборник, разказващ за библиотеките – пълни с познание, в един свят, изпразнен от съдържание. Но уви, хората с най-добрите идеи винаги се появяват случайно, за кратко и на по бира.
Колко време писахте разказите в сборника? Имаше ли такива, които се колебаехте дали да включите или не?
Не съм от най-бързите писатели, защото писах разказите в свободното си време, което никога не достига. Това е причината, поради която периодът на създаването им е доста дълъг – между 2009 и 2020 г. На практика за завършването на сборника голяма роля изигра прословутата пандемия, благодарение на която успях да огледам разказите, да подбера тези, които смятам за подходящи и да работя по коректурите с Владимир Левчев и Мартин Христов от „Ерго“. Имаше разкази, които не исках да включа – тези, отнасящи се до извънземните – „Да танцуваш с южняк“ например – защото имам цял цикъл по темата и подготвям втори сборник. След странирането обаче стана ясно, че стилът ми е доста лапидарен и книгата, както казват издателите, няма да направи гръбче. Заради малкия обем на разказите включих и няколко отнасящи се до контакти и псевдоконтакти с извънземни. Сега ще трябва да попиша повече за втория сборник 😊
Кои са любимите Ви писателите фантасти? Бихте ли казали, че имате учители в писането? Ако да, кои са те?
Както всеки читател и аз през годините съм минал през различни фази и увлечения. Вече отдавна съм забравил за дългите фентъзи серии от типа на „Хрониките на Амбър“ на Зелазни и „Сага за войната на разлома“ на Фийст, „преядох“ с хумора на Пратчет и Ранкин, преодолях черните настроения в антиутопиите на Чапек, Оруел, Бредбъри, Замятин, наситих се на кръвта в „Бойно поле земя“, „Небесните господари“ и „Дюн“. Много съм попил от българските фантасти, особено от Емил Манов и Любен Дилов. Всъщност не мога да изброя любимите си автори, защото със сигурност ще изпусна някой. Мога да кажа, че има автори, чиито книги помня ясно и до днес – „Конгрес по футурология“ на Станислав Лем, където в кавалкадата от халюцинации разбираме, че в бъдещето библиотеките са заменени от гълтеки, в които поглъщаш, без кавички, знанието – и книги, които си спомням в основни линии – „Човекът във високия замък“ на Филип Дик. Със сигурност съм попил много от авторите, които съм чел, но за влиянията върху мен по-адекватен ще е коментарът на читателите и критиците. Имам бегли спомени, че съм писал под въздействие на „Алената чума“ на Джек Лондон и под влияние на „Фауст“ на Тери Пратчет, но това са неща, които никой никога няма да прочете – не само, че са незрели първи опити, просто ги откраднаха с един харддиск. Апропо, когато подбирам следващото си четиво, несъзнателно се ограничавам до утвърдени във фантастиката имена и рядко рискувам със съвременни автори, макар и да има страхотни попадения – нямам време, за да стрелям в тъмното. Това отчитам като грешка, но вече отдавна усещам информационния натиск върху себе си и не чета толкова, колкото ми се иска.
В книгата Ви има доста игра – два предговора – единият, който е мистификация, и другия, по-кратък, от автора. Имате и два финала – песимистичен и оптимистичен. Играта на моменти граничи с иронията. Изглежда, че Вие не обичате да плашите читателя си, а да разомагьосвате света. Можете ли да ни разкаже за Вашата концепция, за погледа ви към фантастичното?
Доста интересен и сложен въпрос. На него, въпреки че вярвам в неограничените възможности на разума, ще отговоря с чужди думи, защото понякога – както е с колелото – нищо по-добро не може да се измисли. Цитатът е от най-старото известно досега съчинение, което целенасочено е написано в онези жанрови черти, които днеска очертават творческия периметър на фантастиката – „Истинска история“ на Лукиан (II век). Сравнявайки учените с атлетите, той казва, че хората, които се занимават с умствен труд: „ Би било подходящо да си отдъхнат с такива четива, които ще им доставят не само голо развлечение с приятното си остроумие, но ще им дават възможност и да научат нещо по начин, нелишен от изисканост. Предполагам, че като такъв вид литература горе-долу читателите ще оценят и моето съчинение. Те ще бъдат привлечени не само от странността на сюжета и от интересния замисъл, нито само от това, че като достоверни и истински съм разказал какви ли не измислици, но и от това, че всяка отделна случка загатва не без хумор за определени древни поети, историци и философи, автори на невероятни и чудновати истории. Бих ги назовал и по име, ако не бях сигурен, че читателят ще се досети по време на четенето сам“. (Лукиан. Истинска история.// Антични романи. София, 1975.)
В предговорът си Лукиан недвусмислено подчертава, че има много съчинения, които имат претенциите да излагат реални факти и събития, но всъщност са плод на човешкото въображение. С фантастиката е обратното – плодовете на човешкото въображение хвърлят своите семена в полето на реалността. За съжаление, мрачните краски взимат превес в този процес и може би няма място за много оптимизъм, независимо дали ще останем затворени на Земята, ще усвоим близкия космос или ще навлезем в дебрите на Вселената и ще се срещнем с наши „братя“ по разум.
Как днес трябва да се гледа на фантастиката и какво е нейното бъдеще според вас?
Както всичко днес и фантастиката бързо и трайно се комерсиализира, което, до известна степен, я профанизира. В наши дни темпото се диктува от киноиндустрията или от големите синергични проекти, които са мултимедийни по характер. При тези условия, в комбинация с политическата конюнктура, не е изненадващо, че комиксовите герои и злите чудовища в земен и извънземен образ доминират на пазара. Това означава, че сме изпуснали основния положителен заряд на жанра фантастика, който въпреки, че е в предимно тъмни тонове, винаги е поставял сериозни морални и етически въпроси. Човек рядко се замисля, че голяма част от сюжетите, спечелили Хюго, вече се реализират в настоящето – днес имаме машини, които преследват и убиват хора, „Всеобемът“ – световната мрежа на Дан Симънс е неизменна част от ежедневието ни, подменяйки аналоговата реалност, а планетата ни бързо изнемогва под ударите на индустриализацията. За съжаление, отговорите на актуални и жизненоважни днес въпроси, получени наготово от поколения даровити фантасти, не достигат до силните на деня в политиката, икономиката и науката. Това очертава едно нерадостно бъдеще на фантастиката и я превръща в една своеобразна Касандра – пророчицата, която вижда в бъдещето, но е орисана никой да не вярва в думите ѝ.
Герои на разказите Ви за исторически личности и измислени герои, които срещате в паралелни на нашия светове? Дори книгите проговарят! От къде черпите вдъхновение за вашите истории?
Винаги съм казвал с известна доза съжаление, че истинският преподавател и учен трябва да може да говори проблемно. Това, обикновено – дори в научните среди, се разбра като говорене, което създава проблеми. Не би трябвало да е така, но е така и в този случай художествената литература е най-лесният начин да кажеш неща, които иначе ще те вкарат и в разяснителен, и в обяснителен режим. Все пак, въпреки търсенето и блянуването на плурализма при мисленето и говоренето, обществото понастоящем е доста изнервено. Този въпрос е свързан и с горния – как да конструираш сюжет, който да накара човек да се замисли за сериозен проблем от заобикалящата го среда, от ежедневието му – не сме ли прекалено самоцелни, себични, арогантни, самовглъбени, целеустремени без посока? Даваме ли си сметка за реалната стойност и същност на нещата или сме готови да попием първия отговор, просто защото ни е удобен? Всички разкази са базирани на впечатленията ми от реалния свят и са провокирани от въпроси, останали десетилетия, а понякога столетия без отговори – защо библиотеките често изгарят, могат ли книгите да вредят и убиват, защо хората проповядват ценности, а се държат аморално, ценни ли са ценностите, които трябва да пазим, защитаваме и най-вече ОХРАНЯВАМЕ, защо учените допускат грешки, които времето им прощава, защо, ако искате, след първия полет в космоса и първото кацане на Луната продължаваме да тъпчем на отесняващата ни посивяваща планетата. Това са въпроси, които са заложени в сюжетните линии на моите разкази. Въпроси, на които няма логичен отговор. Част от тях са провокирани от реални случки и събития, част от тях са продукт на вътрешното ми неразбиране на заобикалящия ни свят – своего рода автодиалог.
Как откривате сюжетите за разказите си? Или може би те Ви откриват? Как действителността, в която живеем, преминава във фантастичната история?
Това горе-долу се припокрива с горния въпрос, но ако трябва да уточним – централната линия в сборника е книжовната култура, библиотечната институция и обществото на знанието. Пробвал съм се да си задавам въпросите как би изглеждала тази плоскост при различни исторически условия, при други политически, икономически и социални параметри. Същевременно, сюжетите са инспирирани от желанието на обществото да изгражда безкритично и изкуствено образите на определени обществени фигури и в разказите съм си поставил за цел да дам чрез фантастиката щрихи, доближаващи се до реалността от личния ми професионален опит.
Книгата Ви се явява в момент, когато апокалиптичните истории са актуални толкова, колкото отдавна не са били. Тя завършва и с две теории – оптимистична и песимистична. Всъщност книгата завършва с песимистичната теория. Песимизмът ли е онова, което ще затвори последната страница на света, въпреки иронията в нея? И всичко, което е писано от писателите на фантастичната литература ще се сбъдне?
Да днес сме по-близо до дупките на паметта и фалшивото равноправие на Оруел, до изкуствен интелект, изграден от хора с дефицит на естествен интелект, по-близо сме до калта, от която сме създадени в миналото, отколкото до космоса, към който се стремим в бъдещето. Във финалната песимистична теория все пак е заложен оптимизма на цикличността – една нова цивилизация, която дори не може да открие следи от совите предшественици, които са се самоизличили така успешно.
Разговора води: Яница Радева
Фотограф: Стефан Рангелов