Поредица „Книжовен калейдоскоп“: „Медицината в Османската империя“

Медицината е от науките с най-тясна практическа връзка с живота и голяма практическа приложимост. Доколкото нейният смисъл е опазването и съхраняването на човешкия живот, развитието на медицинското знание е от изключителна важност за едно общество. Развитието и систематизирането на медицинските знания е било част от развитието на интелектуалната мисъл и в Османската империя. В османските територии се създават немалко медицински съчинения, голяма част от които са преводни и компилативни трудове, отразяващи постиженията на медицинската мисъл до това време. Появяват се и оригинални съчинения на османотурски език, които имат главно практическа насоченост, целяща да се издигне нивото на образованост на османските турци относно познаването на човешкото тяло, на болестите, които могат да го застигнат, както и на практиките на лечение от тези болести. Свидетелство за това е и циркулацията на медицинска книжнина в европейските и азиатските територии на Османската империя през различните векове на нейното съществуване.

Сред ръкописите на източни езици (османотурски, арабски и персийски), съхранявани в отдел "Ориенталски сбирки" на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", има немалко, които са на медицинска тематика. Медицински съчинения фигурират и сред старопечатните арабографични книги, които се пазят в Библиотеката. Ръкописните кодекси и старопечатните книги, съхранявани тук, постъпват от различни места и по различно време. Известно е, че значителна част от тях произхождат от първата обществена османска вакъфска библиотека в българските земи, основана от Осман Пазвантоглу във Видин в началото на XIX век. Затова, че медицинската проблематика е била застъпена в нейния фонд свидетелства Каталогът на библиотеката, съставен през 1837 г. В този каталог съчиненията в областта на медицинската наука са отразени на 17-то място и включват 45 описания. От описаните 45 книги 43 са ръкописни, а две старопечатни издания. Разбираемо сред тях преобладават книгите на арабски език. Едното от двете старопечатни издания, съхранявани във фонда на отдел "Ориенталски сбирки", постъпило от Видин, е големият медицински труд на средноазиатския учен-енциклопедист, философ и медик Абу Али ал-Хусайн ибн Али Ибн Сина, известен в Европа под името Авицена.

Трудът, озаглавен "Канун фи'т-тъб" ("Законът в медицината"), систематизира медицинските знания от онова време като се опира на учението на Хипократ, модифицирано от Аристотел и Гален, и на постиженията на китайската и индийската медицина. Оригиналът е на персийски език, но е преведен на арабски, иврит и латински език. До XVII век той е особено популярен и определя стандартите по медицина в ислямския свят и Европа. Състои от пет части, определени като "книги" (китаб). В първата е изложена теоретичната медицина, дават се общи познания за болестите и техните симптоми, втората разкрива природата на "простите" лекарства, а в третата са разгледани различните болести и тяхното лечение. Четвъртата книга е посветена на хирургията, а петата – на "сложните" лекарства, отровите и противоотровите. Във фонда на отдел "Ориенталски сбирки" се съхранява изданието на съчинението от 1593 г., направено в типографията на Фернандо Медичи в Рим през 1593 г. Книгата е била лично притежание на бащата на Осман Пазвантоглу – Йомер Ага Пазбанзаде.

Сред ръкописите на османотурски език също се идентифицират кодекси в областта на медицината, които свидетелстват за интереса и чисто практическата необходимост от медицински знания в пределите на Османската империя. В ръкописната съкровищница на Националната библиотека се съхраняват няколко преписа на съчинението „Гайет ел-беян фи тедбир-и беден ел-инсан“ ("Здравето на човека и целта и принципите в опазването на здравето"). Негов автор е Салих бин Насруллах ибн Селлум ел-Халеби – главен дворцов лекар на султан Мехмед IV (1648-1687). Написано е през 1075/ 1664–65 г. по искане на султан Мехмед IV и е посветено на него. Съчинението има много преписи, съхранявани в различни библиотеки.

В ръкописната колекция се съхранява и препис на съчинението „Тъбб-и джедид-и кимйави“ („Нова химическа медицина“), което е преработен превод от арабски на османотурски език на труда на швейцарския учен и лекар Парацелс „ал-Китаб фи ат-тибб ал-джадид ал-кимйаи“ („Книга по нова химическа медицина“). Преводът е дело на Мюдеррис Хасан (поч. 1706), главен лекар на болницата „Сюлейманийе“ в Истанбул. Ръкописът също има видински произход и е бил част от фонда на библиотеката на Осман Пазвантоглу. Друго важно съчинение в нашия фонд, което е отразявало знанията по медицина към първата половина на XVII век, и било познато сред висшестоящите кръгове, занимаващи се с опазването на човешкото здраве, било „Шифа‘ ел-фуад“ („Изцеление на сърцето“). Авторът му Зейн ел-Абидин ибн Халил завършва труда си през декември 1627 г., посвещавайки го на султан Мурад IV. При писането на своя труд авторът е използвал медицински съчинения, съставени до неговото време. Според него медицината е една от най-благородните професии, която има две основни задачи – да запазва здравето на човешкото тяло и да възстановява загубеното при боледуване здраве. Авторът застъпва тезата на Хипократ, според което нормалните жизнени процеси се свеждат до смесване и движение на различни сокове и течности в човешкия организъм. Значително място в книгата е отделено на разкриването на свойствата на продуктите за хранене.

Популярно медицинско съчинение, което за щастие също ни е достъпно в няколко преписа, съхранявани в Националната библиотека, е „Менафи ен-нас“ („Полезни неща за хората“). Авторът Нидаи е бил частен учител на кримския хан Сахиб Гирай I и главен лекар в двора на султан Селим II. То е написано през 1566 г. и съчетава практическите познания по медицина на своето време и постиженията на древната медицина. Авторът възприема и защитава схващането, че здравето на човека се определя от четирите течности в тялото му, които съответстват на четири елемента: земя, въздух, вода и огън. Те трябва да са в равновесие, за да е организмът здрав. Трудът е разделен на шестдесет части. Първите осем са посветени на анатомията на човешкото тяло, от 9-та до 39-та част се разкриват болестите и се дават рецепти за лекуването им.

Във фонда на отдел „Ориенталски сбирки“ се съхраняват и немалко важни ръкописни съчинения в областта на медицината, написани на арабски език. Някои от тях са „Китаб ал-Муджаз“ (съкратен вариант на работата на Ибна Сина), написано от Ибн ан-Нафис (поч. 1288) и „ал-Джами ли-муфрадат ал-адуийа уа’л-агзийа“ („Сборник на простите лекарства и храните“), чийто автор е Салих Айюби. Трудът е пространна компилация между знанието, усвоено от древните гърци, и знанията на арабите в областта на фармакологията.

След въвеждането и развитието на книгопечатането в Османската империя биват издадени и книги на медицинска тематика, част от които откриваме в библиотечния фонда. Едно от тях е съчинението по обща патология "Ahkâmü’l-emrâz", който е превод от френски език от Осман Саиб, а авторът на френския оригинал е August François Chaumel. Съчинението е издадено от Военномедицинското училище в Истанбул през 1836 г. Книгата е била част от фонда на Самоковската вакъфска библиотека.

Несъмнено говорейки за медицината и разпространението на медицински знания в Османската империя, трябва да обърнем внимание и на болниците, създадени в нейните предели. Началото на болничното дело на територията на създадената по-късно Османска империя е поставено през XI – XIII век от селджуките. Османците разполагат лечебните си заведения в големите градски центрове като Бурса, Одрин и Истанбул – трите имперски столици. Някои болници са основани и във важни провинциални градове като Маниса, Мека и Тунис, а в други градове (например Дамаск, Алепо и Кайро) такива са съществували и в предосманския период и продължават да функционират. Селското население в Османската империя има различна организация за медицинска помощ, въпреки факта, че земята е била по-евтина в тези райони в сравнение с гъсто населените градове. Причината за съсредоточаването на медицинските институции в градовете се крие в комбинация от финансови съображения, а също и културно-социални мотиви, които създават уникални отношения между медицината и градския живот. Те оформят нейната структура, функции и практическо приложение в градски контекст.

Една от най-ранните болници е изградена през 1470 г. в Истанбул към комплекса на султан Мехмед II. В началния период от нейната история медицинският персонал включва двама лекари, по един хирург, офталмолог и аптекар, двама санитари и друг административен и помощен персонал. От наличната за това здравно заведение документация става ясно, че, в качеството си на втори лекар, биват назначавани и стажанти, за които обаче е отбелязано, че са подготвени да изпълняват длъжността. Дневното възнаграждение на персонала варира в зависимост от заеманата длъжност, а цялостната издръжка на лечебните институции се формира най-често от пренасочени за тази цел приходи на различни имоти или данъчни постъпления в контекста на ислямската благотворителна фондация – вакъф. По този начин се финансира болницата в Одрин (пример за класическо османско здравно заведение) – част от постъпления идват от имущество между реките Марица и Тунджа (но не само там), а друга част се събира от налозите на внушителен брой села – 88 и два острова.

Тези данни показват, че болничните заведения изразходват сериозен финансов ресурс, а подобно заключение се потвърждава и от документи, които включват дневната дажба на един султански лекар, както и стойността и вида на предоставената му храна. Според молба от 25 юни 1681г., отправена до Мехмед IV, от неговия лекар Никола (не се споменава името на болницата, в която работи) дневната дажба включва хляб, месо, ориз, ечемик и други храни, чиято обща стойност за 89 дни възлиза на колосалната сума от 12 371 акчета. Молбата на лекаря е удовлетворена и въпросът с изплащането на сумата е уреден. Особено интересен момент от историята на здравните заведения в Османската империя е и участието на най-близките до султана жени, какъвто е случаят с майката на Мурад III (1574–1595) и съпруга на Селим II (1565–1574) – Нурбану султан. Тя открива в Юскюдар (квартал в азиатската част на Истанбул) комплекс, който включва джамия, медресе, начално училище за момчета, текке, Дом за четене на Корана, Дом за изучаване на хадисите, помещение за гости, имарет, баня и болница, известна като Атик Валиде султан, където работили по двама лекари, хирурзи, офталмолози, аптекари и аптекари-калфи. За чистотата и хигиената се грижели двама перачи, един чистач и един служител, отговорен за подлогите. На служба в болницата има и двама готвачи, един чистач-огняр, един отговорник за стъкления инвентар и един за килера и избата.

Фондът на НБКМ разкрива и любопитни моменти от историята на болничните заведения в българските земи – такива има в Шумен, Русе, Добрич, Силистра, Варна, Плевен, Видин, София – и най-общо се делят на военни и цивилни. Техните месечните и ежедневни отчети, които се съхраняват в отдел „Ориенталски сбирки“, разкриват данни не само за болните, но и за направените в съответния месец разходи, а отделно хвърлят светлина върху динамиката на миграционните процеси в условия на военно положение. Така например преселващите се от Крим компактни татарски колонии (в резултат на Кримската война) се установяват в Добруджа и северозападните български земи. Някои от поселенията им наброяват повече от сто домакинства – татари се установяват в градовете Видин, Кула, Лом, Белоградчик, Оряхово и Враца, а в новосформирани села в същия регион са настанени частично и черкезки преселници. В тази обстановка възниква един особено актуален и към днешна дата въпрос – болницата във Видин поставя сериозно проблема с ваксинирането на децата на новодошлите срещу едра шарка (вариола) през месеците май и юни 1870 г., а за малолетните от каза Белоградчик директно се изисква 306 броя ножчета за ваксиниране. Няколко години по-късно Управителният съвет на Дунавския вилает упълномощава със заповед (буюрулду) от 16 юни 1873 г., Анастас ефенди, бивш аптекар към Софийската болница за бедни, да ваксинира против шарка децата от вилаета, а специална здравна комисия потвърждава способностите му да извършва тази дейност.

Необходимо е да се отбележи, че документалният масив, касаещ лечебните заведения в българските земи, разкрива и видовете заболявания като ги разграничава на външни и вътрешни. Налична е също информация за храненето на пациентите, от която става ясно, че една част от болните получават пълни дажби, други – 3/4-ти, половин или четвърт порция, а някои са на диета. Запазени са таблици с данни за количеството храна, дадена на болните през деня. Продуктите са разделени на зеленчуци, сол, месо, зехтин, масло, ориз, обикновен и доброкачествен хляб, а онези, които са на диета получават само ориз и сол. Отчетите съдържат печатите на лекаря, аптекаря, хирурга, директора и главната прислуга на съответната болница. На гърба на бланките са записани поименно приетите и изписани болни, както и от къде идват – така става ясно, че болниците се посещават и от нуждаещи се от съседни околии. Буди интерес хранителната добавка грозде със захар, която, по всяка вероятност, е глюкоза, използвана за подсилване на лекуваните.

Не на последно място – документите за историята на болничното дело в българските земи през османския период позволяват да се установи не само от кои социални групи население са постъпилите на лечение лица, но и да се диференцира техния пол (важи само за цивилните пациенти), което, в определена степен, дава възможност за някаква (макар и условна) статистическа информация относно заболеваемостта сред женското и мъжкото население. Наличните данни показват, че традиционно мъжете са повече от жените, но, що се отнася до преселниците – във Видинската цивилна болница например – жените са потърсили два пъти повече лекарска помощ в сравнение с мъжете.

Гореизложената информация представлява само малка част от внушителната документация, касаеща развитието на медицинската наука в Османската империя и в частност – нейното проявление по българските земи. От поместените примери става ясно, че изворите по отношение на болничните заведения са в състояние да разкрият частично динамиката на демографските процеси, финансовото благосъстояние на различни области, миграционни вълни, състоянието на различни социални слоеве на обществото, както и движението и разпространението на различни заболявания. Това ги прави ценен източник на информация за развитието на общественото здравеопазване в българските земи – важен процес, изградил основите на здравната система в следосвобожденска действителност.

Фотогалерия