Пламен Антов за „фрагментът, фрагментарно 2020“:  „Когато пиша фрагменти, аз пиша само фрагменти“

Пламен Антов гостува в „Писмена“ за разговор за фрагмента заедно с Поли Муканова през октомври 2022 г.

Книгите ви с Поли Муканова са разделени на части, доколкото разбирам при подредбата не е следван хронологичен принцип. Какъв принцип избрахте, какво ви водеше и как се подрежда една книга с фрагменти?

Една книга с фрагменти по принцип предполага максимално свободна структура. Обикновено някакъв относителен порядък в хаоса се постига чрез обособяването на тематично-проблемни ядра (дялове, цикли). Така правят включително законодатели на жанра като Ницше и Чоран; може би затова методът е смятан за общоприет и почти безалтернативен. Точно така ми препоръчваше да постъпя и аз един от рецензентите на книгата – проф. Александър Шурбанов. Аз обаче настоявах да другия, дневниково-линейния начин на структуриране (за който вече споменах). Той ми дава едно предимство, на което специално дължа; нещо повече – което е част от концептуалния смисъл на книгата, а именно спонтанността – един източен, дзен принцип, който е базисен за разбирането ми за „философията на жанра“ изобщо (и който нееднократно е изтъкван в теоретичните мета-фрагменти вътре в самата книга). Тоест не тематично групиране post factum на вече готовия „материал“ „по теми“, а оставане в непрекъснатия „поток на мисълта“ и свободните асоциации. Именно спонтанните свързвания, саморазгръщането на дадена идея/мисъл, скокообразното ѝ отдалечаване от първоначалното място на възникване, или пък точно обратното – все по-голямото ѝ концентриране – това е, което исках да постигна, или по-точно – което самò се постигаше в процеса на писането. Това е същностна част от идеята на целия ми „проект“, а не просто форма (както понякога се разбира формата – като нещо външно спрямо смисъла). – Впрочем, употребявайки думата „проект“, трябва да поясня, че появата на тази книга бе подкрепена от Министерството на културата, за което – иска ли питане! – съм особено задължен (отбелязано е и в самата книга). Тук е мястото да изтъкна и съвсем не рутинната си, а дълбоко лична благодарност и към двамата рецензенти на книгата – проф. Ал. Шурбанов и проф. Георги Каприев, чиято безкористна подкрепа решително спомогна тя да се „реализира“. Но извън тази административна страна на въпроса, тяхното мнение, бележки и препоръки в някои отношения се отразиха благотворно и върху самата книга, което в крайна сметка е по-важно.

...Имено книга, да; защото при цялата спонтанност на възникването си, която се опитах да удържа максимално (с минимални компромиси), това е именно книга – макар и книга от фрагменти. Специално държа на това. Впрочем в края на книгата има нещо като послеслов (Post librum), където споделям тъкмо част от композиционните проблеми, които трябваше да разреша, някои компромисни стратегии, които стоят зад спонтанността и частично я разрушават (но само частично). Повече от всяка друга, една книга с фрагменти възниква насрещно-двупосочно, едновременно линейно-хронологическо и ретроспективно, защото при нея музикалният принцип на структуриране е по-валиден отвсякога. Тя е тънко плетиво: успоредно следване и сплитане на множество сюжетни нишки (много повече и от най-мощния роман-епопея), или на лайтмотивни теми; тяхното линейно, макар и фрагментарно, насечено разгръщане. И същевременно варирането им, постепенното им отместване, понякога до пълно самоотричане, до прищракване в противоположното, до парадокс (но не нарочно търсен от автора, а именно вследствие на основния принцип на спонтанността – като самоизява на самата книга в процеса на своето ставане). – Нещо, което в един „нормален“ текст – статия или есе – е недопустимо.

Как разбираш, че един текст няма да се превърне в стихотворение или в разказ, а би могъл да стане фрагмент?

Що се отнася до мен, почти не стават такива неща (освен един-два случая, които са специално изтъкнати в книгата). Когато пиша фрагменти, аз пиша само фрагменти – без преминаване от жанр в жанр. Тоест фрагментът при мен не е място, където се утаяват парчета от нестанали други жанрове. Фрагментът си се ражда като фрагмент, а не като част от нестанало стихотворение, разказ, есе или статия. – Посоката в подобна интерференция между жанровете е по-скоро обратна: в една от предишните ми книги с разкази („Граници на забавяне“) има разказ („Пигмалион“), в който става дума за роман от фрагменти, като целият съспенс в този разказ – от собствено писателска, литературоведска гледна точка (какъвто е героят) – е дали въпросният роман, намерен в насипно, фрагментарно състояние, е просто незавършен или напротив – е мислен от автора си като напълно завършен.

Постмодернизмът даде нов живот на фрагмента чрез колажирането, палимпсестната си нагласа да съчетава различни пластове на културата и езика. Ти изследваш българския постмодернизъм, но искам да те попитам доколко това е отразено в твоята поезия?

Разказът, който припомних, е „чист“ образец на подобна постмодерна дискусия отвътре, в рамките и с езика на самата литература. Що се отнася до теоретичните ми занимания с постмодернизма, не бих искал да повтарям тези, които са обстойно разгърнати и аргументирани в други, специални изследвания. В отговор на конкретния ти въпрос ще се задоволя да кажа, че постмодернизмът сам по себе си, постмодерният модус в литературата, предполага широта и формална, езиково-дискурсивна толерантност, където всички форми и езици са правомерни. В тази ситуация скандалът по презумпция е невъзможен. Така че защо не и една монография да е под формата на фрагменти, с цялата вътрежанрова многоезичност на фрагмента; особено когато се отнася до самия жанр на фрагмента...

И двамата с Поли Муканова издавате в една и съща година книгите си с фрагменти. Издавате ги и в едно и също издателство. И двете са подкрепени по проект към Министерството на културата. Все пак това са различни книги. С какво твоята книга е специфична?

Благодарностите ми в случая са и за Мартин Христов и издателство „Ерго“, с което отдавна работим в една щастлива, взаимна, надявам се, удовлетвореност. – Но на въпроса. Извън всичко, което казах досега (например за мета-линията в моята книга), различието най-добре би могло да бъде схванато отстрани – имам предвид през погледа на така наречения обективен читател. Това, което бих могъл да добавя за себе си, е, че макар това да е първата ми книга само с фрагменти, пристрастието ми към този жанр е старо – не само като читател, но и като автор. Много отдавна целенасочено работя по въпроса, движейки се, така да се каже, към тази книга. Публикувал съм множество „китки“ с фрагменти,  тематично фокусирани, някои – именно върху теорията на фрагмента. (Те са включени, с минимална преработка, в книгата, като композиционни интермедии, прекъсващи линейно течащия основен разказ.) Неколкократно досега съм включвал в свои книги фрагментарни дялове, обикновено смесени с поезия. За пръв път – съвсем частично – в „Сантиментална география“ (2000). В „Тотемът на вълка. Неполитическото“ (2013) и „Поетът е хтонично същество“ (2015) съотношението е фифти-фифти (като във втория случай е прибавен и трети дял/дискурс – фотография). За друга – от друг тип – междужанрова интерференция (фрагмент – роман – разказ) вече споменах: разказът „Пигмалион“. Мога да добавя още една жанрова употреба на фрагмента – пътеписа. При моите пътешествия неизменно във външния джоб на десния ми крачол стои малко тефтерче с химикалка и сегиз-тогиз, връхлети ли ме някоя хрумка, там, на място, в планината, пустинята, джунглата или в лодката по реката, го вадя и драсвам ред-два – в проза или в поезия, както дойде. Обикновено в края на съответното пътешествие се е получило някакво цикълче, което после, с минимална дообработка, публикувам в списание или вестник във вид на фрагментарен пътепис. (Никога няма да напиша „истински“, цялостен пътепис, колкото и след всяко връщане отнякъде да ме питат за това.) Имам намерение някога да събера тези фрагментарни пътеписи в отделна книжка, придружени с фотографии като втори, равностоен разказ.

Разговора води: Яница Радева

Фотограф: Стефан Рангелов