1 – 28 февруариЗала „История на книгата“Поредица „Книжовен калейдоскоп“„Астрономията в Османската империя“
31 януари 2023 г.
140 г. от рождението на Стоян Дринов – български поет и преводач известен с произведенията си за деца
3 февруари 2023 г.„Астрономията в Османската империя“
В териториите, които стават част от Османската империя, се наблюдава развитие на науката и културата в различни посоки. Освен богатия документален материал за историята на териториите, които владее, днес разполагаме и с богато книжовно наследство, което ни оставят османските историци и хората на науката (ehl-i ilmiye), което включва произведения в различни области на знанието. Разбира се преобладаващата част от това книжовно богатство е в областта на кораничните науки, ислямското богословие, шериатското право, литературата, но има и немалко съчинения в областта на точните и естествените науки. Една от тези научни сфери е астрономията. Също както и при другите сфери на знанието и словото, произведенията в тази област се създават на трите класически езика на мюсюлманския свят – арабски, персийски и турски. Ръкописи с астрономическо съдържание, написани на тези езици, се откриват и в ръкописната колекция на фонд "Ориенталски сбирки" на Националната библиотека. В рамките на идеята за представяне на най-ценните книжовни артефакти от различните фондове на Националната библиотека ще обърнем внимание на някои от тези ръкописни кодекси, които представляват изключително богатство за националната ни култура.
Развитието на науката и точното знание в османската епоха всъщност може да се счита за продължение на тази тенденция от селджукската епоха. В епохата на господството на Селджукидите в значителна част от териториите на Близкия Изток и Мала Азия продължава тенденцията на засилващо се развитие на науката, архитектурата и ислямската култура. През XIII в. в Селджукска Мала Азия в значителна степен процъфтява градският живот. Градове като Коня, Малатия, Аксарай, Анкара, Кайсери, Сивас, Токат, Амасия се превръщат в новите центрове на науката. Важни научни и културни центрове са също Мардин, Ахлат, Хъснкейфа, Меяфарикин на територията на бейлика Артуклу, както и Ерзинджан – столицата на държавата на Менгюджек и потомците му. В тази епоха в градските центрове в Мала Азия сериозни позиции получават персийският език и иранската култура поради обстоятелството, че много личности от Иран заемат административни и други постове в тези градове. В епохата на Селджукидите и тюркските бейлици доста от тюркските владетели и държавни дейци са покровителствали науката и хората, занимаващи се с наука, а някои дори сами се занимавали с такава. Различни източници свидетелстват, че Куталмъш – бащата на основателя на държавата на малоазиатските Селджукиди Рюкнеддин I Сюлейманшах (1075-1086), се занимавал с астрономия и точни науки. Той добре владеел науката за звездите (ilm-i nücum).
Зидж-и Улуг бек (Астрономически таблици, съставени от Улуг бек и неговия кръг ученици в Самаркандската обсерватория. Препис от началото на XVII век. Ръкописът е постъпил от Видин.
И други селджукски владетели и високопоставени лица се увличали от науките и литературата, в това число и от астрономията. За увлечението им от астрономия свидетелства съчинението "'Akâ'idu Ahl al-Sunna", написано на персийски език от Омар бин Мухаммед бин Али. Първият автор на оригинални съчинения в областта на астрономията в държавата на малоазиатските Селджукиди е Хубайш ал-Тифлиси (ум. 1229 г.), доведен тук от Азърбейджан по времето на султан Кълъчарслан II. Другите известни учени-астрономи са Илияс бин Ахмед, познат като Ибн ал-Камал, който пише "Kaşf al-'Akaba", и Муваффак ал-Кайсери, автор на "Zubdat al-Hay". Същевременно източниците за епохата дават сведения за астролози (müneccim), назначавани от султаните на специална длъжност в двореца (т.е. дворцови астролози). Трябва да кажем, че в тази епоха, както и в следващата, астрономията и астрологията са тясно свързани.
През първата половина на XIII в. в център на развитието на астрономическото знание се превръща град Мерага в Южен Азърбейджан – столица на държавата на илханския владетел Хулагу (1253-1265). По негова заповед тук е изградена астрономическа обсерватория, която привлича учени от различни краища на ислямския свят (Тус, Дамаск, Ахлат, Казвин, Казерун, Багдат, Андалусия, Халеп, Тебриз, Шираз, Естерабад, Тюркистан и др.). Основател на обсерваторията е Насир ад-Дин ал-Туси (поч. 1272), който съставя теоретичните астрономически съчинения "Tahrir al-Macasti" и "al-Tazkirat al-Nasiriyya", календарите "Si Fasl" и "Bist Bab", както и съчинения за астролаба. Тези съчинения имат голямо влияние за по-нататъшното развитие на астрономическото знание и биват превеждани в Османската държава. Към тях се съставят и коментари (шерхове). Други центрове на науката и на диспути, свързани с астрономическото знание, са Сивас и Тебриз, който в началото на XIV в. привлича много хора на знанието от Мала Азия.
Започнало като тенденция в периода на съществуването на независимите тюркски бейлици, в османската епоха турският език се издига до нивото на език, на който се създават оригинални съчинения, като се заимства терминологията от арабския и персийския. Също така османотрският език става мостът, по който постиженията на западната наука от XVI век нататък се адаптират постепенно към нивото на познание на османците и чрез тях се предават на изток. В османската епоха като центрове на знанието и науката се налагат Бурса, Едирне (Одрин), Истанбул, Скопие, Сараево, които стават посредници между традиционните ислямски центрове като Дамаск, Кайро, Багдад, Триполи, Тунис, Самарканд и новите центрове, в които се развиват ислямската наука и знание. Истанбул става притегателен център за хора на науката и ислямското изкуство от всички места. Най-ранното поколение османски учени имат своя принос в развитието на Самаркандската математическо-астрономическа школа, а следващите поколения османски учени доразвиват постиженията на тази школа.
В османската епоха и османските територии се правят преписи на съчинения в областта на астрономията и естествените науки, които са създадени в предишната епоха извън османските територии и такива, които се създават в същата епоха в извъносманските територии. Мотивите за тези преписи са продължаването на ислямската научна традиция, задоволяването на теоретичните и практическите нужди от астрономически познания. Като се вземе под внимание цялата тази книжнина в целия мюсюлмански свят, 60 % от наличните преписи са създадени в османските територии. В двутомния труд за историята на османската астрономическа литература, издаден от IRCICA, са включени 582 автори от османските територии, писали в периода 1300-1923 г., а броят на установените съчинения е общо 2438. Сред най-ранните автори са Мухаммед б. Йомер ал-Багдади (ум. 820/1417) и Кадъ-заде ел-Руми (ум. 835/1432). Последният е роден в Бурса по времето на султан Орхан (1326-1362), учил е при различни учени, сред които и Молла Фенари (ум. 834/1431), после заминал за Иран, оттам за Мавераюннехр, станал учител на Улуг Бек, преподавал в медресето в Самарканд, изградено от него. В областта на математическите науки е един от най-добрите за времето си. Бил е от водещите учени в изградената от Улуг Бек астрономическа обсерватория в Самарканд, дори е бил неин ръководител. Той е един от тримата големи астрономи, които изготвят астрономическите таблици. Представител на Самаркандската школа е и Али Кушчу, който впоследствие по покана на султан Мехмед II се установява в Истанбул.
Съчиненията на тези автори могат да се разделят на три групи: теоретични съчинения, съчинения с практическа насоченост (за практически цели) и религиозно-астрономически съчинения. В цитирания труд за астрономическата литература на IRCICA не са включени преписите на известни астрономически съчинения и на оригинални такива, които са направени на балканските територии и се съхраняват в библиотеки в балканските страни, включително и в Националната библиотека. А подобни преписи тук също не са малко. При пълната каталогизация на ръкописния фонд най-вероятно ще се установят поне около 150 такива на арабски, персийски и османотурски език. Тук ще представим част от най-ценните и важни ръкописи с астрономическо съдържание от нашия фонд, които свидетелстват, че този вид знание не е било чуждо на мюсюлманите от балканските територии.
Сред ръкописите на персийски език фондът притежава ценни екземпляри на три важни съчинения. Това са "Астрономическите таблици на Улуг бек" (Зидж-и Улугбек), Илханските астрономически таблици (Зидж-и Илхани) и Йаминийски астрономически таблици (Зидж-и Йамини). Автор на първото съчинение е Улуг бек (1394–1449) – внук на Тимур, владетел на част от Тимуридската държава по времето на управлението на баща си Шахрух и негов наследник след смъртта му, и основател на астрономическата обсерватория в Самарканд, завършена към 1428 г., която се превръща във важен изследователски център в областта на астрономията и математиката. Улуг Бек е изтъкнат учен на своето време и меценат на науките в столицата Самарканд. Съставените от него астрономически таблици, известни като "Зидж-и Султани", се приемат за най-добрия звезден каталог след този на Птолемей и стават учебно пособие по астрономия във всички европейски обсерватории. Съхраняваният в Националната библиотека препис е най-вероятно от началото на XVII век и съдържа 327 таблици, предговор, в който се говори за Улуг Бек и за други участници-учени, съставили таблиците, за Самаркандската обсерватория и за първия препис на труда. Кодексът е 204 листа, текстът е написан с ясен почерк, с черно мастило, а заглавията – с червено.
Зидж-и Илхани (Илхански астрономически атблици, съставени от Насир ад-Дин ат-Туси (1200–1274 г.). Препис от XVII век. Ръкописът е постъпил от Видин.
Илханските астрономически таблици таблици пък са дело на изтъкнатия мюсюлмански учен – математик и астроном Насир ад-дин Абу Джафар Мухаммад ат-Туси (1200–1274 г.). Съхраняваният тук ръкопис обаче е препис на съкратен вариант на труда на учения, съставен през м. шабан 880/ II 1475 г. Той не е датиран, но по своите външни белези следва да се отнесе към края на XVII век. Преписът от съкратения вариант включва седемте глави (фасл) на втория дял (баб) на първата част (макале-и еввел), както и всичките петнайсет глави на втората част, озаглавена "Движенията на звездите и техните позиции в дължина и ширина". Ръкописът съдържа 102 таблици.
Третият труд, озаглавен "Зидж-и Йамини" (Йаминийски астрономически таблици), е от неизвестен автор. То представлява в резюмиран вид "едно съкратено ръководство" на изчисленията по небесните тела, направени от различни автори. В трактата се дават сведения и се привеждат изчисления за движението и положението на звездите в северното и южното полукълбо, за пътя на движението на слънцето по небесния свод, за преминаването на слънцето и луната от един знак на зодик в друг (зодии), за сезонните летоброения. Космографическите и астрономическите сведения са съпътствани от 5 таблици и 7 чертежа. Преписът е от 1580-81 година.
Сред съчиненията на персийски и арабски език откриваме такива, които са посветени на астролаба – астрономически уред за определяне положението на небесните тела и измерването на ъглите спрямо тях. Възникнал в Древна Гърция, астролабът бива усъвършенстван от арабите и впоследствие от други народи, приели исляма (перси и тюрки), и бива използван за определяне на часа, продължителността на деня и нощта, за математически и астрологични изчисления. Едно от тези съчинения е "Рисале фи марифет ал-уструлаб" пак от Насир ад-дин Абу Джафар Мухаммад ат-Туси. Преписът е от XVIII век.
Зидж-и Йамини (Йаминийски астрономически таблици). Препис от края на XVI век. Ръкописът е постъпил от Видин.
Ръкописите с астрономическо съдържание на османотурски език са над двадесет и са разнотипни – астрономически таблици, определящи движението на Слънцето и преминаването му през определените съзвездия, календари, съчинения, предсказващи различни събития и природни явления според движението на небесните тела и др. Сред тях се съхраняват преписи на съчинението "Рисале-и Муаддил" (Risāle-i Mu ‘addil) (ОР 2688). Това рисале е съставено от анонимен автор, който не дава името си, но посочва, че при съставянето на съчинението си се е базирал на трактатите на изтъкнатия шейх и достойния от учените в тази наука шейх Иззеддин Абдюлазиз ал-Вефайи, на шейх Шемседдин Ебу'л-фетх ал-Суфи и на други рисалета на по-стари учени (улеми). Изобщо през XVI в. съчиненията на представителите на египетската школа стават много популярни в османските територии и активно се преписват трактатите на нейния изтъкнат представител – Иззеддин Абдулазиз б. Мухаммед ал-Вафаи (ум. 1471). Той е познат с възгледите си относно изработването на някои астрономически уреди и уреди за измерване на времето.
Авторът на посочения компилативен труд на османотурски език посочва, че основно се е ръководил от писаното и позициите на мъдрия шейх и учен Иззеддин Абдюлазиз ал-Вефайи, който е представител на египетската школа в тази наука. Тъй като обаче неговите съчинения били на арабски език, това създавало затруднения за занимаващите се с тази наука и той [съставителят] решил да преведе на турски това негово рисале, за да бъде по-лесно за учениците в тази наука (илм-и микат). Тоест въпросният текст може да се определи като турска преработка на трактата на шейх Иззеддин Абдюлазиз ал-Вефайи, вероятно озаглавен Risāle-i Mu ‘addil. Възможно е обаче оригиналът да е носил и друго заглавие.
Илм-и микат се нарича науката за определяне на времето и по-специално на времето за молитва (намаз) на мюсюлманите чрез положението на Слънцето, луната и звездите. Една от целите на ислямската астрономия е да се обезпечи възможността намазът да се изпълни в точното време в посоката къбле (посоката към Мека). В началото на утвърждаването на исляма намазът се изпълнява от вярващите в ориентировъчни часове според техните практически възможности, но от VIII в. (това е II век по хиджра) това изискване се полага на научни основи в определянето на времето и се въвеждат правила, спазвани и до днес. От IX в. започват да се съставят таблици с часовете за призива за молитва (езан) за всеки ден от годината и съобразно географското местоположение. Най-голям разцвет тази дейност достига в Сирия през XIV в. Към религиозните институции (джамии) дори се открива специална служба за определяне на времето за намаз, която се нарича муваккит, а също така се назначават лица, които се занимават с астрономически изследвания в тази връзка. Те се наричат микати. Така с утвърждаването на строгото изискване молитвите да се правят в точно определени часове в съответните географски точки се развива науката за определяне на часовете за тях според движението и позицията на Слънцето и изчисляването им по математически методи. Посоченото съчинение е именно едно от тези, които представят изчисляването на времето за намаз според положението на Слънцето и звездите и дават основни знания за това на вярващите.
Сред ръкописите от този тип са и таблиците с астрономически изчисления. От този тип във фонда откриваме "İrtifa' risalesi" (Иртифа рисалеси), озаглавена от нас така по думата в началото на текста. Думата "irtifa'" означава: 1. Издигане нависоко; извисяване; височина. А производният глагол "irtifa' almak" означава "определяне на времето според измерването на височината на Слънцето". Кодексът (ОР 425) може да бъде определен като таблици, определящи движението на Слънцето и преминаването му през съответните съзвездия и определяна не базата на това на различните знаци на зодиака. Ръкописният фонд притежава и един препис от съчинение, посветено на "науката за звездите" от неустановен автор, което е озаглавено "Kitâb el-Necm" (Китаб ел-неджм) и е постъпило от Видинската библиотека.
Представянето на кодексите с астрономически и производни от тях астрономическо-астрологични съчинения, съхранявани във фонда на отдел "Ориенталски сбирки" на Националната библиотека, в тяхната цялост като сбирка не може да бъде изчепано тук и в тази насока предстои още много работа. Но несъмнено предложените на вниманието на читателите безценни артефакти разширяват информацията за ролята на тази наука в живота на мюсюлманите и дори немюсюлманите в османските владения.
(д-р Невена Граматикова)
Фотогалерия
