С Калоян Праматаров за „Слънцестоения над Черната река“

Ти си археолог, поет и преводач. Това е доста необичайна комбинация. С какво археологът у теб помага на другите двама, и най-вече на поета?

Да речем, че съм Ηomo ludens, че ме привлича играта на стъклени перли насред всемирното единство. Водим съществуване, в което нещата са тясно взаимосвързани, по мистичен и неумолим начин. Съществуват редица сходства и диалог между действията по разкриването и превеждането на миналото в настоящето, претворяването на непонятния текст в понятен, превръщането на миналото в настояще и бъдеще чрез езика на литературата. Опитвам механизмите на откриването, пренасянето през времената и хармонията – и в археологията, и в литературата.

От предговора на новата ти книга „Слънцестоения над Черната река“ личи, че е дълго готвена концепция. Какво с времето се промени в ръкописа?

В основата на концепцията, реализирана в „Слънцестоения над Черната река“, заляга експеримента, както по отношение на литературната форма и изказа, така и по отношение на начина на представяне. Първоначалният замисъл беше текстът на бъде изпълняван от мен пред публика, в съчетание с проекция на фотографии на града от Марица Колчева и Десислав Лилков, и музикална среда. В този формат проектът беше представен тук, в София, в рамките на фестивала за съвременно изкуство „Не фест“ и театралния фестивал „Сфумато-Малък Сезон“, в Стара Загора, в рамките на младежкия фестивал „Различният поглед“ и във Велико Търново, в пространството за съвременна градска култура „ТАМ“. По този начин текстът живееше в продължение на две години след написването си. Съвсем разбираемо, постепенно изкристализира и идеята текстът да бъде поместен във фото албум със споменатите от мен фотографии. За съжаление и двамата фотографи заминаха да живеят извън България, след това стана ясно, че компютъра с оригиналните фотографии е изгърмял и че сме ги изгубили. Мина време, уговорките за повторно снимане така и не бяха реализирани. И така, малко по-малко, с напредването на времето, достигнах до решението да „спазя традицията“ и да съчетая текстовете с илюстрациите на Борис Праматаров. За целта фрагментите бяха редактирани из основи и в значителна степен съкратени. От тях отпаднаха моментите, които трудно биха могли да бъдат разбрани, ако липсва изрична визуална информация.

Книгата не крие своя топос на творчески интенции – Скопие. Тя излиза в момент, в който отново на дневен ред е темата „Македония“. Каква Македония ще срещне читателят?

Читателят ще срещне осмислената по поетичен начин от автора на книгата, Македония. С биографичните моменти (аз съм потомък на бежанци от Егейска Македония, видни дейци на ВМРО, какъвто например е Георги Полянов, живял съм в продължение на пет години с македонка – една бурна и трагична любов), с археологическите и историческите напластявания, и разбира се, с колективните травми, които ние следва да осмисляме по позитивен начин, да превъзмогваме, за да сме способни на пълноценно общуване, диалог и съвместно съществуване.

Лично аз откривам в „Слънцестоения над Черната река“ множество слоеве от времена и пространства, всяко зрително възприемане има своята цветова гама. Имаше ли любимо пространство в Скопие, което превърна в поетическо пространство?

 В настоящата книга превръщам целия град Скопие в единно поетическо пространство, с общ акустичен код. Тук Скопие присъства като хипертекст от слово, графични изображения, философия и памет. Текстът е поделен на седем основни теми: Лунапарк, Автогара, Общежития, Nelumbo lucifera, Чаршия, Зона и Гара Скопие. Скопие е еклектичен град, той има множество лица, които подлежат на многостранни прочити. Частта „Лунапарк“ разказва за старите детски въртележки от края на 80-те години на ΧΧ в., които все още биха могли да бъдат видени и ползвани в градския парк на Скопие, предизвикващи у мен асоциации с детството и по-общо казано с България през 90-те. Втората, Третата, Четвъртата и Седмата част са посветени на мрачните здания от сив бетон, построени в архитектурния стил „структурализъм“, съчетаващ традиционни японски мотиви с модернизъм, от японския архитект Кендзо Танге веднага след голямото земетресение от 60-те години на ΧΧ в. В частта Nelumbo Lucifera се съдържа и разказа за амбициозната архитектурна програма „Скопие 2014“, чиято основна цел бе изграждането на античен облик на съвременния град. Частта „Чаршия“ разказва за стария град на Скопие – красиво и мистично място, което сякаш е останало непроменено от краят на ΧΙΧ в до днес. Частта „Зона“ рисува картини и предава внушения от индустриалните покрайнини на града. „В археологията на стихосбирката Скопие е едновременно уникат и вариант на себе си, оригинал и препис, автентичен и частично фалшифициран, самостоятелна творба и фрагмент от цялото“ и още „Скопие е неуловим и същевременно има толкова регистри, колкото прочита са възможни на текста за Скопие. Призрачен и плътен, несигурен и вечен, мъртъв и самозавихрящ се, овехтял и модернистичен, напуснат и приласкаващ.

В озаглавяването също има пространство, горе и долу, има и контраст, както забеляза Йорданка Белева в наскоро излязла рецензия. Но в него има и някакъв приказен елемент. Защо се спря на това заглавие?

 Книгата „Слънцестоения над Черната река“ заявява със заглавието си, че нищо никога не е само черно, че дори над най-тъмното се спира слънце. Тази игра на контрастите светло/мрачно долавяме на няколко нива в стихосбирката: буквално – черните букви на бял фон, стилистично – черно-белите рисунки на Борис Праматаров, смислово – приобщаване и отчуждение. Черната река е всъщност буквален превод от гръцки на античното наименование на р. Вардар – Аксиос (неблестяща/черна вода). И ако реката се явява алегория на забравата, на тъмните сили предопределящи човешка участ и общото историческо развитие, то слънцето тук е алегория на поетическия текст, осмислящ тук и сега, трансформиращ и отправящ своите послание в настоящето и бъдещето. Както споменавам и в предговора на книгата, чрез текста започвам дълго и мъчително изкачване от Долната към Горната Земя, за да отговоря на въпросите за колективните травми и трагизма на човешката участ.

В предговора си говориш за срещата с Другостта и за усещането на Чужденеца – два много актуални за съвременната литература образа. Доколко образът на Чужденеца е тъждествен с този на автора?

 Да, подчертавам срещата си с Другостта, тъй като случая с Македония е специфичен, интригуващ и тя е едновременно близо до нас, но и много далечна. В Скопие се чувствах комфортно, срещах разбиране, не съм имал конфликти на каквото и да е ниво, срещнах и много нови приятели, но въпреки това през цялото време усещах тегобата на отчуждението. И тук идва едно от основните послания на моята поезия, призоваващо към установяването на пълноценно общение с Другия. Подходът ми към проблематиката е основан изцяло на разбирането на историята като духовна форма на осмислянето на културата на Другия, но същевременно и на собствената ни култура. Тези импресии не съдят, не поучават и не внушават категорични изводи. Те се опитват да разбират, да съпреживяват срещата с Другостта и да разказват за нея чрез средствата на литературата.

Искам да ти задам и въпрос за оформлението на корицата и формата ѝ. Самото книжно тяло като продукт изглежда отделно художествено произведение. Илюстрациите като че ли подтикват читателя да ги възприема заедно с текста. Разкажи как се породи идеята за този дизайн.

 Идеята за съчетанието между текст и рисунки не е нова, тя е характерна за символизма и декаденството, от които съм силно повлиян. Сред основните ми вдъхновители в това отношение се нарежда френския поет Гийом Аполинер, автор на графичните поеми и сборника Бестиарий, съчетаващ илюстрации и текст. В работата си с художниците (обичайно мои много близки хора, на които имам истинско доверие) им предоставям пълна свобода на прочита и илюстрациите. Провокативността и нюансът се пораждат именно от това, по мое мнение, красиво съчетание между конкретен поетичен образ и абстрактно, освободено от всякакви условности, художествено мислене. В такъв смисъл илюстрациите не сe явяват интерпретативно допълнение на текста. Образ и текст се преплитат, взаимосвързват, надграждат и по този начин сътворяват нова реалност.

Въпросите зададе: Яница Радева