Галина Николова: „Въображаемите градини“ е различна по нов начин

На 28 февруари Галина Николова гостува на „Писмена“ заедно с Албена Тодорова и разговаряхме за тяхната поезия. Можете да прочетете част от отговорите, които Галина Николова сподели за писането и узряването на стиховете във въображаемите градини на поезията.

Задавам един от въпросите, които често напоследък питам гостите на „Писмена“, как се случи вашият дебют?

Въпрос за началата 😊 Всъщност аз пиша стихове от ученическите си години, имах дори няколко текста публикувани в популярното тогава списание „Родна реч“. Но истинското писане като че ли започна след като се преместих да уча и живея в София. Тогава много активно четях, не само книги, но и периодика. Спомням си как чаках всяка седмица да излязат вестниците „Литературен вестник“,“ Литературен форум“, „Култура“, как четях от първата до последната дума, подчертавах, изрязвах, събирах текстове... И ходех по много четения, просто много четях. Така се захрани и моят собствен глас като че ли, така го усещах.

А излизането на първата ми книга, „Минавам“, по начина, по който се случи, беше една от онези не-случайни случайности, които аз много обичам. Бях пратила текстове за конкурса „Веселин Ханчев“ и нито един мой текст не беше сред отличените. Но аз все пак отидох до Стара Загора тогава. Спомням си как имаше в последния ден среща-разговор с хората, журирали конкурса. Силвия Чолева беше сред тях. И за да илюстрира нещо, което вече не помня, тя даде пример с едно мое стихотворение (сега ми се струва, че беше „за кръглите и ръбестите хора“, но може и да греша). Това ми даде надежда и смелост, и след разговора отидох и се запознах с нея. Поговорихме си, не знам аз ли, тя ли предложи да прочете и други мои текстове, но това се случи. Спомням си как се виждахме много пъти в една бирария близо до дома ѝ. И там сред глъчката и етажерките с чуждестранни халби, Силвия редактираше първия ми ръкопис. А аз изобщо не си давах сметка какво голямо начало е това. Включително на дългогодишно приятелство и авторска подкрепа от Силвия към мен.

Нещо друго, за което ми се иска за поговорим, е за избора на озаглавяване. Албена Тодорова например играе с думата „стихотворения“. А Вие за „Въображаемите градини“ – имаше ли други кандидати за озаглавяване?

Ох, заглавията 😊 Моите заглавия са много интуитивни, даже това на „От другата страна“, което може би ми е най-трудно появилото се заглавие, защото аз дълго време смятах, че тази книга ще се казва „Точки“. Спомням си как много време бях спокойна, че си имам заглавие, докато един ден не прочетох някъде за новоизлязла книга със стихове на френски автор със заглавие „Точки“ и си казах, край, сега трябва да мисля ново.  А за „Въображаеми градини“ – също беше заглавие, което се „появи“, без да съм го търсила непременно – просто в книгата има много въображаеми неща, най-различни, и много градини, най-различни. Силвия не беше съвсем спокойна с това заглавие, даже ми каза да помисля за нещо друго („много градини се появиха напоследък“), но аз си го харесвах и го исках. И още си го харесвам, и мисля, че много приляга на книгата, не „подхожда“, а тъкмо „приляга“ 😊

Измина доста време от излизането на предходната Ви стихосбирка, а „Въображаемите градини“, която излезе през декември – включва около 80 стихотворения. Човек би казал, че има материал за две стихосбирки. Защо толкова дълго се въздържахте от издаване?

Не знам дали бих казала, че съм се въздържала. Аз всъщност известно време активно се опитвах да направя книга, имах ръкопис, полуготов, който беше четен от други автори, даваха коментари, променях, редактирах, пренареждах. Но не бях спокойна в този ръкопис, много тъмен ми се струваше, тъмен и не-готов. С предишните си книги имах хубаво усещане за завършеност, с този ръкопис, който стоя и се променя няколко години, усещане за завършеност нямах. И понеже минаваха години, а усещането за завършеност така и не се появяваше, в някакъв момент дори се примирих – казах си, няма да го бъде това, някак нямах усещане, че го умея писането вече, не извираше от живата му вода, не искаше да „стане“ книгата. И така, докато не се разболях от ковид, после много месеци постковид ме оставиха в тишина и нищо-правене..., и тогава стиховете започнаха да идват, да извират направо. Все едно беше затлачено мястото им, и някак тишината, нищо-правенето, взирането навътре, припомнянето на себе си направиха място, тръгнаха стиховете пак. Тогава се появиха едни много утешителни, обнадеждаващи текстове. И като ги подредих при другите – получи се, завърши се, усетих я готова. И книгата стана изневиделица. За две седмици я подредих, за три седмици имах ръкопис, издател, редактор, художник, заглавие, две препоръки, и всичко си дойде на мястото. Така сега се шегувам, че „Въображаемите градини“ се писа десет години и накрая се написа за две седмици. 😊

Нека сега Ви задам един въпрос, който мога да откроя като обединяващ вашите последни книги с Албена Тодорова. Това е темата за времето – като месеци, годишни времена, сезони. Какво бележите с тях във вашите поетически светове?

При мен като че ли времето присъства още от първата книга – там имам една поредица текстове за сезоните, за месеците в годината, тази нишка продължава и през другите книги, във „Въображаемите градини“ има цял раздел, посветен на зимата. Та, явно, важни са ми сезоните, месеците, годишните времена, макар и да не съм правила целенасочено усилие в тази посока. Докато пишех „Градините“, гледах един документален филм за една градина в Холандия – какво се случва в нея през всички сезони, как хората я поддържат, как си общуват с нея през различните фази, през които преминава, как са зависими от времето, от дъжда и вятъра, от природните стихии. Имаше нещо много успокояващо за мен в кръговрата, в поредността на сезоните, на студа и топлината, в повторяемостта. И също – успокояващо беше това усещане за бавност – бавно поникват кълновете, бавно израстват клоните на смокинята, бавно узряват плодовете, бавно падат листата през есента. Като че ли сме забравили този ритъм, аз поне като че ли съм го забравила и имам нужда да си го припомням, поне от време на време.

Струва ли Ви се, че има промяна в писането Ви от първата стихосбирка досега? Как се променят темите, какво е важно за Вас днес?

От време на време препрочитам предишните си книги или откъси от тях. Не често, но се случва тук-там. Понякога ги усещам чужди, понякога далечни, понякога непонятни. Преди да завърша „Въображаемите градини“, ги препрочетох и четирите наведнъж. Като че ли ги разбрах по нов начин, тъгувах и плаках тогава, беше ми много мъчно от някои текстове – заради вътрешния свят, който ги е създал. В същото време бях много благодарна на вътрешния свят, който ги е създал, дал е възможност на тези усещания да излязат, да се преобразуват в думи, да се пречистят през думите, дори и в случаите, в които ги е „закодирал“ за мен-в-бъдещето, когато ще мога най-сетне да ги разбера. Всяка моя книга усещам различна от предходната, но като че ли „Въображаемите градини“ е различна по нов начин. И може би не е случайно, че в нея има два текста, които говорят за предишните книги като през вододел. Те са отвъд. „Въображаемите градини“ са тук. И аз съм тук, едновременно с тях.

Искам сега да поговорим за извънлитературната Ви работа – т.е. как съчетавате литературните с извънлитературни задължения?

Много сложен за мен въпрос, за който още не съм намерила отговор. Всъщност, имам отговор, но той не ми харесва, защото гласи „не ги съчетавам особено успешно, да не кажа хич“. Та, затова предпочитам да казвам, че нямам още отговор. Аз се занимавам с обучителни проекти за възрастни, по един или друг начин, през целия си професионален път досега. Много обичам тази своя „извънлитературна работа“, както я наричаш, но в същото време тя е точно това – извънлитературна. Има много вдъхновяващи четива покрай нея (нехудожествена литература), но е изключително изискваща към времето, вниманието и мислите ми. А стиховете при мен имат нужда от времето, вниманието и мислите ми, за да „идват“.

Във „Въображаемите градини“ има едно стихотворение за нарочно оставените бели страници. Напоследък се уча да правя това, за да знаят стиховете, че за тях винаги има място, през което да „влязат“, да не се чувстват като „изтикани“ навън от изискванията на работните ми занимания. Имам променлив успех, но се уча.

От няколко години се занимавам и с коучинг – три години продължи обучението ми, за да се сертифицирам. Всъщност коучингът като че ли по-лесно се съчетава с поезията, защото в него има много внимание към езика, активно се работи с езика, доста често може да се работи с метафори, могат да се изследват въображаеми светове. И усещам как писането на стихове е направило умът ми гъвкав, усещам някаква лекота, за която мисля, че дължа благодарност на поезията в мен.

И един такъв въпрос, ако трябва накратко да представите се представите една друга с Албена Тодорова, как ще го направите?

Албена Тодорова, един истински човек, ангажиран със света и с хората му, поет, който може да пише еднакво красиво и рецепти за грахова супа с девисил, и стихове, от които ти се живее.

Разговора води: Яница Радева

Фотография: Стефан Рангелов