Разговор с професор Кирил Топалов: Няма по-смешен човек от автор, който смята, че е солта на живота

Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ отбеляза 80-годишния юбилей на проф. Кирил Топалов. Предлагаме разговора с него за клуб „Писмена“.

Професор Топалов, тази година за Вашия юбилей издадохте автобиографичния роман „Живот по неизбежност“, току-що излезе и научният сборник „Хоризонти на словото“, посветен от научната общност на цялостната Ви научна и творческа дейност, а преди година и половина излезе и вашият в голяма степен също автобиографичен сборник с разкази „Софийски истории“.  Вероятно са Ви питали и друг път и Вие разказахте на представянето за Петър Динеков и негово критично отношение към Вашето писателско поприще. Вероятно е имало и моменти, в които е трябвало Вашата ипостаза на писател да мине на заден план. Как сте успявали да запазите идеите?

За мен двете „ипостази“ със своите идеи са вървели винаги заедно. Отначало, още като студент, започнах епизодично да публикувам във в. „Народна младеж“ стихотворения и кратки разкази наред с журналистически репортажи. По-късно, вече като аспирант (сега се казва докторант) и асистент в Софийския университет, започнах да пиша романи и разкази, както и научни и литературно-критически рецензии и статии главно по проблеми на възрожденската литература, по-късно написах и редица монографични изследвания и сборници със статии. Така че науката и сферата на художествената литература ми бяха еднакво интересни и предизвикателствата на писателската и изследователската литературна нагласа не влизаха, не влизат и до днес, в никакво противоречие. Що се отнася до това, че професор Динеков все ме хокаше за романите и пиесите ми, че се „разпилявам“, отдавал съм го на грижата му за научния ми път. Де да съм знаел тогава, че като млад асистент и той е писал стихотворения! Щях да му кажа и аз, че не е трябвало да се „разпилява“… 

Нека си припомним началото на Вашия творчески път. Почти по едно и също време дебютирате и в художествената проза, и в литературната критика. Писателят Кирил Топалов ли помагаше на учения, или беше обратно. Романът Ви „Бягай…, обичам те“, като дебют в прозата, лесно или трудно беше издаден? Какво беше Вашето начало като човек на словото?

Не знам дали  писателят и ученият са си помагали, но съм сигурен, че поне не са си пречили. Както съм го казвал някъде в книгите си, аз съм роден на границата на зодиите „Телец“ и „Близнаци“, на 21 май, а това е лоша зодия, защото като „телец“ съм се мъчил браздата, която съм се хванал да изора, да е дълбока, ясна и плодородна, а като „близнак“ съм искал браздите да са няколко, проблем си е. Винаги съм завиждал на хората, които могат да орат само една бразда. Дали в моя опит ученият е помагал на писателя, да, помагал е, но може би само в историческите ми романи, в тях няма фантасмагории, много близо са до научната истина и затова мисля, че са полезни и от чисто познавателна гледна точка. В „Бягай… Обичам те“ и аз, като повечето дебютиращи писатели, съм си разказал истински неща от моето юношество – училище, спорт, първа любов… По това време беше и модерна така наречената „инфантилна проза“, наш бог беше Селинджър и всички искахме да сме спасители в ръжта. Изглежда съм написал книгата добре, защото веднага я харесаха в издателството, после още няколко издателства започнаха да се надпреварват да я преиздават, при това в огромни тиражи, междувременно даже и киното я забеляза и я направи на филм, беше и преведена и издадена на няколко езика. Същата съдба споделиха после и следващите ми романи – „Бъди благословена“ и „Не се сърди, Човече“ в чиито сюжети залегнаха едни проблеми, които дотогава бяха табу за социалистическата ни литература, бяха връщани от издателствата, но когато Кинематографията се престраши и направи филми, които силно провокираха общественото мнение, според което извънбрачно раждащите момичета и техните деца са „незаконни“, излязоха в многократни преиздания и книгите, при това в огромни, в по няколкодесетки хилядни тиражи, а филмът по втората от тях беше и забранен от цензурата, та му направихме премиера в „Люмиер“ двайсетина и няколко години по-късно. Та това ми беше началото като човек на писателското слово – станах бързо много популярен, но и забраняван автор.

Когато героите Ви имат автобиографични черти, умеете да гледате на тях като че ли добронамерено иронично, като че ли разказвачът Ви е по-голям брат. Но други от героите Ви са исторически личности, как се пише за личност, от която си респектиран? Как се влиза в кожата на Григор Пърличев например?

Много трудно и още по-отговорно е „влизането в кожата“ на видни исторически личности, защото там изкушенията от свободни интерпретации са доста и могат да доведат до неверни представи за тези личности. А що се отнася до героите ми с автобиографични черти, самоиронията е неизбежна. Няма по-смешен човек от автор (а такива не са малко около нас), който смята, че е солта на живота, че без него и неговите творения животът не би могъл да съществува, че е еманация на интелигентността и мъдростта на своето и общочовешкото общество… Еманация е само на своята глупост и комплексарщина и у мъдрия читател може да предизвика само иронично-съжалителна, ако не и презрителна усмивка. Нищо не е толкова сериозно, колкото изглежда, всяко нещо има и несериозните си страни, а автоиронията винаги печели доверието на интелигентния читател.

Няколко от романите Ви, както казахте, са филмирани. Какво е усещането да видиш на екран онова, което е било в главата ти?

Усещането е двояко. От една страна, е приятно, от друга – пораждащо недоволство, понякога и гняв, когато видиш, че режисьорът се е отдалечил от идеята ти и е направил опит да разкаже историята ти по не най-точния начин, само и само за да прояви някакво „творчество“, или още по-лошо – „съавторство“. Даже много често първата работа на режисьора, щом получи разрешението да снима филма, е да се скара до смърт с автора, за да не му „пречи“, и гледа на филма едва ли не само като на свое произведение – и като режисура, и като сюжет, и като характери и конфликти. Такива филми в повечето случаи не стават много успешни. Радой Ралин казваше – филмът има и баща, и майка, това са сценаристът и режисьорът, а ранната раздяла на родителите обикновено не отглежда добро и успешно дете. Моите филми бяха много успешни, „Бъди благословена“ обра и куп международни награди, но ми донесоха и много огорчения, затова и спрях да давам сценарии на киното. Предпочетох да пиша пиеси, там авторското слово е все пак водещо, а и режисьорите уважават повече писателския труд.

На представянето на книгите Ви, показахте и разказахте значката от Софийския университет, която винаги носите на ревера си. Ако сравните университета и студентите отпреди двадесет-тридесет години и от последните няколко, какво Ви прави впечатление? Има ли непроменими неща и такива, които според Вас са изгубени с навлизането на новите технологии, интернет и изкуствения интелект?

Новите технологии, интернет и т. н. са неизбежни, те улесняват и преподаването, и усвояването на знания и са безспорно полезни, защото са израз на прогреса. Разбира се, голяма част от студентите разчитат за получаването на знания май повече на интернет, а там невинаги всичко е много точно като информация, и все по-рядко посягат към книгата, както беше някога. А за студентите от нашите филологически факултети контактът с книгата, с архива е (или може би би трябвало да бъде?) – все още същинският допир до традиционното знание, до хилядолетния път на съвременната наука, до създаденото от нашата средновековна, възрожденска или съвременна наука и литература.  Но промените и в това отношение вероятно са неизбежни неща в новото време, с новите технологии, с цялостното компютъризиране и електронизиране на контакта ни със света. Що се отнася до изкуствения интелект, вероятно с него ще дойде и следващото революционизиране на контакта ни със знанието, а до какво ще доведе това, още никой не знае. А за значката с образа на свети Климент Охридски – тя е винаги с мен, за да ми напомня не само че неговият Университет е свързан с най-щастливия период от живота ми, но и че сме винаги в дълг пред духовния му подвиг.

Бих искала да Ви върна към епизода на Вашето директорство в Националната библиотека от времето на дълго продължилия български преход  и да Ви помоля да ни разкажете още нещо, което не сте включили в мемоарния си роман – как успяхте да възстановите издателската дейност на Библиотеката и издаването на списанието ѝ в години на множество липси – в това число на печатарска хартия? По времето, когато фалират издателства и списания, вие сте подновили издание.

Както вече съм казвал при различни поводи, случи се така, че началото на моето директорстване съвпадна с някакво приемане на бюджета в Народното събрание, а в него за Националната ни библиотека (тогава все още наричана Народна) не бяха предвидени никакви средства. Съвсем наскоро се разбра, че новият председател на Парламента Йордан Соколов ще посети Софийския университет. По моя молба ректорът Иван Лалов ме представи на Соколов, на когото аз заявих високо, за да чуят всички, че неговото парламентарно председателство ще бъде белязано с едно позорно деяние – че Народната библиотека е оставена с нулев бюджет, а това е катастрофално за нейната дейност. Искрено или не, но той прие това веднага като голяма грешка и пред събраното множество от преподаватели и студенти в тогавашния прочут клуб „Яйцето“ обеща високо, че още утре ще поправи това. И наистина, на следващия ден рано сутринта ми се обади лично, дори не чрез секретарките, с чудесната новина, че за Народната библиотека се изпраща една много голяма сума, след месец или два това се повтори и ние вече можехме и да съживим списанието, и да продължим толкова важната издателска дейност. Подобна борба проведох и с един заместник-министър на културата, който искаше да ме уволнява дисциплинарно за това, че съм започнал усилено компютъризиране на библиотеката, а чрез компютрите „онези оттатък“ щели да „смучат“ информация от нас. Десет години след демократичните промени този човек все още живееше с шпиономанските и идеологически рефлекси на старото време. Обясних му, че библиотечната информация се събира именно за да се обменя с целия свят, смешния епизод съм го описал в „Живот по неизбежност“, и така Библиотеката хем ускори неимоверно модернизирането си, хем успя и да продължи ценната си издателска дейност. Ръководенето на една институция като нашата Национална библиотека е неизбежно свързано с отстояването на нейните интереси на всички държавни равнища. Тя е най-висшата ни духовна институция и най-богатият храм на националната ни култура и затова наш дълг е да полагаме всички грижи за нея. 

Благодарим Ви, че отговорихте на въпросите!

Разговора води: Яница Радева