С Виолета Христова за детството в човека и за моментите, когато дишаш стихотворения

През декември 2024 г. Виолета Христова гостува на Клуб „Писмена“, където представи новата си книга за деца – „Ухото на света“ и стихосбирката „Светлият край на тъгата“.

Наскоро издадохте книга за деца – „Ухото на света“, а миналата година стихосбирката „Светлият край на тъгата“. Нужна ли някаква особена вътрешна или дори външна настройка, когато пишете за деца и когато – поезия?

Не бих се наела да обобщавам как се случват нещата при другите хора, защото познавам само себе си и собствените си механизми. При мене писането на поезия и на детски книги са две отделни неща, които протичат по различен начин. И по-мистичният от тях е писането на поезия. Писането за деца се случва по-лесно при общуване с деца. Сякаш едно електричество влиза в тебе, магия някаква и започваш да гледаш на нещата с очите на собственото си детство, спомняш си вкуса на намазана с мармалад филия, безцелното наблюдаване на мухата на прозореца, на снежинките отвън,  излязъл си за миг от въртележката на ежедневието и тепърва правиш неопитните си житейски изводи – невинаги верни, но много вълнуващи.  С поезията е по-друга работа, там водата се събира от друг улук и никак не можеш да я докараш по обичайния водопровод, даже и при най-добро желание и старание, най-много да се получи някой полуфабрикат. Имаш паузи, имаш спиране и си мислиш, че никога няма да пропишеш отново, че някой друг командва парада в душата ти и изведнъж този някой натиска копчето и започваш да мислиш в стихотворения, да гледаш стихотворения и да дишаш стихотворения. После пак нищо. Като кръговрат е.

Как се роди идеята за „Ухото на света“ и защо избрахте музиката за основна тема?

Започнах да пиша тази книга някъде през 2017, връщала съм се към нея на няколко пъти, докато изведнъж тя започна да се оформя и я видях като книга. Важното решение беше да е и писмо. Не знаех откъде ми е хрумнала тази идея, но когато се появи в илюстриран вид и видях прекрасните илюстрации, които дъщеря ми – Ина Христова направи, познах в нея детството си. Бях много малка и мечтаех да свиря на пиано. Майка ми, която е музикален педагог, реши да ме учи на нотите и ми ги рисуваше като цветни човечета, всяко със свой цвят и свой образ, никога не ги бърках – казваха се Дорето, Рени, Мими, Фани, Солчо, Лалка, Симо и Дончето. Възприемах ги наистина като деца, които тичат по нотната стълбица. Та..., когато книгата излезе, видях, че е съвсем същото. То, детството, си живее скрито вътре в човека и всъщност това, което си днес, е стъбло, листа и цветове, отровни шипове и бодли. Но семенцето за всичко това е в детството.

Та идеята е от там. Сигурно Ина има какво да разкаже за илюстрациите и за процеса на рисуване, но трябва да споменем и това, че книгата излезе благодарение на подкрепата от НФК по Програма „Създаване“, за което сме много благодарни.

Имате ли планове за продължение на „Ухото на света“ под други форми или книги и инициативи?

Да, благодаря за този въпрос. На 1 ноември издателство „Буболече“ обяви Национален конкурс за детско писмо до МИрая  (героинята от книгата). Най-хубавите писма ще получат награди в Седмицата на детската книга през април, а всички деца ще получат диплом за участие. Самата книга „Ухото на света“ предполага силна възможност за обратна връзка с читателите си. Че освен да караме децата да четат, много ни се ще да поискат и да пишат, да изразяват себе си, да общуват, да споделят. Това са не по-малко важни неща днес. Всъщност... много важни.

Издавате и книги за още по-малките, книги от типа залъгалки. Работите освен с дъщерите си и с млади мексикански художници. Такава е „От слон до мишка в една книжка“. На какво ви научи тази съвместна работа?

Бебешката ни книжка с броилки излезе през миналата година. Тогава се роди внучката ми Леда и за Ина беше трудно да рисува активно, затова предложи да пробваме с друг илюстратор – младата мексиканска художничка Лусия Сарабия. Едно очарователно момиче, което вложи много душа и амбиция в тази книга. Като издател искам да работя и с други художници, дори съм хвърлила око на двама-трима прекрасни български илюстратори. От своя страна Ина има поглед върху своите колеги – и тук, и в Испания, където живя дълго време, най-вече в Мексико, където живее сега. Светът предлага много възможности в тази посока и се надявам да изненадваме себе си.

Нека поговорим и за стихосбирката Ви „Светлият край на тъгата“. Тя е необикновена книга за българския културен контекст – произведение на изкуството, но не само на словесното. Как решихте тя да бъде книга албум?

Художниците ме убедиха. Ина работи твърде отдавна в сферата на книгата албум, в момента пише дипломния си проект върху това, завършва магистратура по детска книга и литература в Испания. В Мексико преподава в университет. Има и свой курс, в който преподава подобни неща. Жоан Хавиер Васкес – другият художник на книгата, също има сериозен опит в илюстрацията и оформлението на книги.
При мене имаше много клишета: „Много илюстрации пречат на поезията“, „Илюстрираните книги със стихове струват доста и са непродаваеми в България“ и още сто такива. Но ми показаха мексиканската, изобщо различните практики по света в тази посока. Далече съм от мисълта, че съм видяла кой знае колко, но ме убедиха. После двамата твориха в изключителен синхрон. Ина беше превела текстовете на испански, за да работят заедно. И създадоха не илюстрации на Ина, илюстрации на Жоан Хавиер и мои стихотворения, това беше синхронно дописване от двамата с визуални средства на всяко стихотворение. Затова съм изключително вдъхновена от резултата – словесна и визуална поезия в общо книжно тяло. Вероятно е клише и това, че илюстрацията в поетичната книга е нещо вторично, което трябва да подсили вече съществуващия текст и като някакъв просто  илюстративен материал го лишаваме от естественото му право и възможност да бъде партньор на текста – равностоен партньор.

От години се говори за отлив на читателите от поезията. Дали книги албуми като „Светлият край на тъгата“, които са диалог между изкуствата биха се възприемали по-добре от публиката?

Не зная дали има чак такъв отлив от четенето на поезията. Но напоследък ми се струва, че всякакви неща започнаха твърде лесно да се наричат „поезии“. Достатъчно е да отворим някоя социална мрежа и  ще ни посрещнат общества, бълващи, издаващи и преиздаващи текстове, които сами си наричат „поезия“, „по-голяма поезия“, „най-голяма поезия“. Награди се раздават на кило, суперлативи – на тон. И бездарни са все „другите“.  Днес всеки си избира стихоплетение според вътрешната си кройка и настройка и му се диви, и го поставя в личния си лексикон. И няма как да речеш на драгия лиричен читател, че не е прав, че няма никой в любимата му творба, а че и творба няма. Всеки си е господар на собствената гледка и на собственото мнение и щастливо си господарува там. Всяко подобно общество  си седи в свой курник и който кудкудяка най-силно, явно той е снесъл най-голямото яйце. Ако пишеш, добре е да поглеждаш какво пишат извън кокошарника, най-малкото, за да не изпаднеш от каруцата, докато четеш единствено себеподобност.  Извинявам се за този стил. Но и  изкуственият интелект довършва тази обща снимка на лесносмилаемото словосъчетаване и всеобщо венцехвалене в различен стил. И да не останете с чувството, че съм песимист – има толкова добра литература наоколо и тя е точно толкова, колкото винаги е била – нито повече, нито по-малко. Пък щом има писатели, сигурно има и читатели. Да живее евентуалната срещата между тях.

Какво ново предстои във Вашето издателство „Буболече“?

Надявам се да успеем до пролетта да издадем една книга, която очаквам с нетърпение. Всичко е в ръцете на илюстратора ни. В плана е включена и книга на чужд автор, но засега очакваме нещата там да узреят.  Отчитането на конкурса за детско писмо през април. Панаири на книгата, фестивал в Болоня, нови срещи с деца през новата година. Ето такива хубави неща си пожелавам – и на себе си, и на Буболечето.

Благодаря Ви за разговора!

Аз също благодаря за вниманието към нашите усилия. Пожелавам на всички една прекрасна и смислена 2025 година.

Разговора води: Яница Радева

Фотограф: Стефан Рангелов