30 юни – 31 юли / зала „История на книгата“
Поредица „Книжовен калейдоскоп“ – 215 години от рождението на Александър Екзарх

По случай отбелязването на 215 години от рождението на Александър Екзарх, в климатизирана витрина в зала „История на книгата“, ще бъдат представени документи, свързани с книжовно-публицистичната и обществената дейност на именития възрожденец. Подбраният изворов материал е част от богатите колекции на Националната библиотека. Експонираните материали са сканирани и могат да се ползват свободно - от разстояние чрез Дигиталната библиотека на Националната библиотека, достъпна през интернет страницата й.

Александър Стоилов Боев (Бейоглу), придобил известност в българската история като Александър Екзарх, е роден около 1810 г. в Ески Заара (дн. Стара Загора). Произхожда от търговско семейство. Учи в елитното гръцко училище в Букурещ, т.нар. Бейска академия, а след това в Будапеща. През 1836 г. заминава за Париж, където първоначално изучава математика, след което медицина. За известно време Боев е назначен за аташе в османското посолство във френската столица. Между 1841 и 1842 г., като преводач, българинът придружава френския икономист Жером-Адолф Бланки (1798 – 1854), изпратен от своето правителство да проучи положението в българските земи, след въстанието в Нишко и Пиротско (април – юни 1841 г.).

Между 1847 и 1878 г. Александър Екзарх развива активна публицистична, книжовна и обществено-политическа дейност сред българите в Цариград. В продължение на десетилетие, от 1850 до 1860 г., той редактира и издава „Цариградски вестник“. Боев има роля в събитията, довели до позволението за изграждане на българска църква в Истанбул (1849 г.). Подпомага с материални средства строежът на родни училища. Осигурява учители и книжнина за тях. Издържа българи по време на учението им в Европа. Между 1866 и 1876 г. Бейоглу е съветник в османското посолство в Париж.

Старозагорецът продължава да бъде обществено и политически ангажиран и след Освобождението. За това свидетелства дейността му като префект на Пловдив, двете му кандидатури за княз на България (1879 г. и 1886 г.) и членството му във Върховния административен съд в Източна Румелия. Последните години от живота си прекарва в София, където умира през 1891 г.