Димитър Кенаров за природата, любовта и хората: „Фактите за мен са просто формата, с която работя“

На 8 октомври 2025 г. в клуб „Писмена“ към Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ беше представена стихосбирката „Разораните градини на любовта“ от Димитър Кенаров. Предлагаме ви разговор за стихосбирката и темите, които вълнуват нейния автор.

Ти не си от поетите, които издават често, но предходната ти стихосбирка „Апокрифни животни“ е книга, която се помни и анализира. По какъв начин се промени погледът ти към природата през изминалите 15 години от издаването ѝ?

Не смятам, че погледът ми към природата се е променил особено. Може би сега е по-задълбочен, по-информиран, вероятно по-трезв, но като цяло идеите, които бяха залегнали в „Апокрифни животни“ – критиката на антропоцентричното мислене – присъстват в един или друг вариант и в новата стихосбирка. Ако има нещо ново, то е интересът към растенията и особено към дърветата, които всъщност имат свой начин на общуване, свои общности. Интересът ми към животните не е намалял и те пак се появяват тук-там из страниците, но съм разширил дефиницията си за „съзнание“ – която сега включва и растения. Имам обаче още доста да работя в тази посока, защото засега съм засегнал темата съвсем повърхностно, през малко старомодния подход на любовната лирика.

Заглавието на новата ти стихосбирка  включва богата символика както чрез образността на градината, така и на разораването, и на любовта. Ти спомена за колебанията при озаглавяването. Как искаш читателите ти да го разшифроват?

Дълго време мислих върху заглавието. Имах няколко доста интересни варианта, но в крайна сметка се спрях на „Разораните градини на любовта“. Стори ми се най-честно и адекватно на тематиката в книгата, при все че има опасност да прозвучи леко сантиментално, дори банално. Любовта като градина е доста традиционен литературен топос, но аз реших да поема риска. А пък разораването е ясно: това е начин да изкараш на повърхността онова, което преди е било скрито под почвата, под красотата. Но тук има и елемент на безмилостно унищожение. Защото градините обикновено не се разорават, а се разкопават за пролетта. В крайна сметка това е само моят ключ, а всеки читател намира своя, който може да е доста различен от авторовия.

„Разораните градини на любовта“, за разлика от много поетически книги не е разделена на цикли, какъв беше принципът на композиране?

Нямаше особен принцип. Това са стихотворения за загуби – на любов, на невинност, на демокрация, на природа – които съм писал през годините. В един момент се събраха достатъчно стихотворения на подобна тематика и видях, че всъщност имам цяла книга.

Неотдавна въведе метафората „човешки животни“. Тя е от е стихотворение, което не е влязло в „Разораните градини на любовта“. Може би е написано по-късно, но ми се иска да поговорим за това какво е мястото на човека в новата ти поезия?

Стихотворението „Човешки животни“ е за геноцида, който Израел извършва в Газа. Заглавието идва директно от изказването на бившия министър на отбраната на Израел, Йоав Галант, че страната му воюва с „човешки животни“. Това е христоматиен пример за дехуманизация на врага и приравняването му с животно – стратегия, която нацистите са използвали някога срещу евреите; стратегия, която древните „цивилизовани“ гърци са използвали срещу „варварите“ от изток. За мен обаче има един допълнителен елемент, защото, както споделих вече, аз поначало смятам антропоцентричното делене на хора и животни за проблематично. Точно това мислене е довело до екологичния колапс, който живеем в момент, до отчуждаването на човек от природа. Това е и мисленето, което, в острата си форма, се преражда в расизъм и супермасизъм. Някак неочаквано и иронично Галант е всъщност прав: ние сме човешки животни. Тази логика следвам и в стихотворението, като разглеждам паралелите между хора и животни в Газа и как те страдат и биват избивани по подобни начини. И как, въпреки ужасите на войната, има хора в Газа, които намират силата да се грижат за животните си. И тук идва въпросът: кой е всъщност цивилизованият? Този, който се грижи за животните като за хора или този, който избива хората като животни. Харесвам как се получи това стихотворение, но в крайна сметка не го включих в книгата, защото и стилистически, и тематично беше прекалено различно от другите в ръкописа.

В стихосбирката ти има и много география – топоси, назоваване на пространства. Можем ли да кажем, че правиш картография на света вътре и извън градината, ако се позовем на метафората на райската градина. Изобщо, какви са местата, за които пишеш в „Разораните градини на любовта“?

Вярно е, че в стихосбирката има много география и назоваване на пространства. Винаги съм вярвал, че добрата поезия – добрата литература изобщо, трябва да борави с конкретиката на локалното, а не да говори абстрактно, от някакво неопределено място. Да пишеш глобално през локалното, както е модерно сега да се казва. Има и друго. Хемингуей в „Сбогом на оръжията“ пише, че единствено имената на реки и долини имат смисъл. Всички други думи – храброст, саможертва и т.н. не означават нищо. Споделям това мислене. Защото само през конкретното любовта е истински възможна – другото е някаква студена философия. Затова и моите стихотворения имат много конкретни адресати.

На представянето ти сподели, че не измисляш при писането, а всичко, за което пишеш, е видяно и преживяното. И все пак не от всяка видяна околност става поезия. Как протича творческия ти процес?

Вярно е. Трудно ми е да пиша за нещо, което не съм преживял лично. В този смисъл поезията за мен е вид дневник и колкото повече се придържам към фактите на събитието, толкова по-силно е стихотворението. Има нещо изключително градивно, креативно в това да имаш граници, от които не може и не трябва да излизаш. Тогава всъщност въображението работи на пълни обороти – когато не му е позволено всичко. Всъщност самото стихотворение и всяко изкуство е вид ограничение – трябва да вкараш определен материал в определена форма. Така, че фактите за мен са просто формата, с която работя.

В много от текстовете ти има освен екологични, и да ги наречем социални послания. Възможно ли е днес поезията отново да изпълнява функцията си на коректив?

Винаги съм вярвал, че поезията и изкуството като цяло имат своята политическа и социална функция. Всъщност дори отказът от политическото е вид политически акт, дори чистата любовна лирика е в някакъв смисъл политическа. Така че стремежът към някакво „чисто“ изкуство е утопия в най-добрия случай или глупост в най-лошия. Което не означава, че ми допада пропагандна поезия с някакво ясно послание. Всъщност съм изключително скептичен към поезията като жанр, защото тя може да бъде много опасна в начина, по който умело манипулира чувствата на читателя. Фашизмът често идва на власт със стихотворение на уста. Войниците отиват да убиват, рецитирайки патриотични стихотворения. Ако поезията има истинска политическа функция, то тя е да развенчава идеологии, не да омагьосва, а да разомагьосва.

Въпросите зададе: Яница Радева

Фотограф: Стефан Рангелов