Зорница Гъркова-Гръмкова и двата ѝ начина да изобрази почудата и възхитата  от света

Разговаряме със Зорница Гъркова за нейната нова и необикновена книга, която тя представи в клуб „Писмена“ на 19 март.

„От гледна точка на светлината: Sub Specie Lucis“ е нестандартна книга по замисъл и реализация. Можем да говорим много и за илюстрациите в нея. Нека първо започнем със заглавието. Трябва ли да ни напомня израза sub specie aeternitatis („от гледна точка на вечността“) на Спиноза и как се появи озаглавяването?

Трябва да говорим за израза на Спиноза. Заглавието се появи като пряко следствие тъкмо от тази фраза и съм щастлива от откритието си, още повече че светлината по своему, погледнато в съвсем широк, космически план, е вечност, нищо по-малко от вечност, която човешките същества трудно, да не кажа невъзможно, биха могли да схванат в границите на живота си. Растенията я схващат, вярвам в това, схващат я по онзи мълчалив, спокоен, естествен начин, толкова различен от начина, по който човешките същества днес схващат Природата. Човешките същества все по-проявено схващат Природата или като чуждия Друг, който може да бъде унищожен, или като абсолютния Друг, за който можем да се погрижим. Рядко има „златна среда“ в нашето отношение към околната среда, както за удобство наричаме всичко, от което и човекът все още е част, при все убедеността му, че отдавна се е оттеглил. Всъщност растенията са съществата със значима роля в превръщането на климата на Земята в това, което е днес. Годен за дишане, най-общо казано, но само най-общо казано. Има и множество други аспекти, в които растенията са решаващо важни.

С какво е различна „От гледна точка на светлината: Sub Specie Lucis“ от други издания, които съчетават изображения и текст?

Различна е с това, че е проект в непрестанен прогрес – аз продължавам да снимам, а и продължавам да пиша романа „Стъкленицата“, откъси от чиято първа част са представени в книжното издание. Това не е точно книга, не е точно фотографски албум, тя или той постоянно се съпротивява и на двете определения, както и аз постоянно се поделям в превода на идеите си между визуалното и текстовото и обратно. Тук двете щастливо се допълват, без да има ясна връзка помежду им по страниците на албума. Спокойно признавам, че връзката съм тъкмо аз и двата ми начина да изобразя света и почудата и възхитата си от него.

Как функционират снимките в „От гледна точка на светлината: Sub Specie Lucis“?

Не точно като фотографии, по-скоро като спомен за растения, които щяха да могат да имат друг живот, ако не бях аз, за да откъсна цветовете им. За щастие, не всички цветове от фотографиите са откъснати, някои бяха изпопадали в почвата на пищното великолепие на Ботаническата градина на БАН, където бях допусната не като обикновен посетител, и то на няколко пъти. Поисках съгласие да събера опадалите цветове, но не всички те изгряха както онзи първи цвят от бегония, който щастливо заснех. Всъщност тъкмо първият цвят, който фотографирах през есента на 2021 г., не беше откъснат – едно цветче от съцветие на бегония падна случайно върху малка лампа на батерии и червеният му цвят „изгря“ върху източника на светлина. Ако беше преди няколко века, щях да извикам „Еврика!“, но аз написах съобщение на любим човек, който реагира ентусиазирано на тази фотография. Тази случка бе зародишиът на изложбата „Sub Specie Lucis: От гледна точка на светлината“, която бе представена в галерията “Little bird place” през пролетта на 2024 г. Тя нямаше да е възможна без общия усет на мен и на  моя кореспондент, а впоследствие и на кураторката ми Десислава Димова от платформата „Деспойна“, че в този метод на заснемане има нещо необикновено, което си струва да се проучи. Проучвах го множество пъти, при всяка отдала ми се възможност, като междувременно написах началото, пролога на романа „Стъкленицата“, в който героите обсъждат живота и съдбата на растенията в един стесняващ се за природното свят. Любопитно е, че майка ми ме хвана в средата на една от първите фотографски сесии, след като бях обрала определена част от цветовете на растенията, виреещи в градината на родителите ми. По онова време тя се усъмни, че снимам за бъдеща изложба, а доколкото помня, началото на романа все още беше само догадка, появи се два месеца по-късно. И до днес се подсещам за съмнението ѝ с любопитно чувство, което още веднъж ми припомня, че човешкият свят е също толкова несигурен, колкото природния. И че може би трябва да сме по-наясно и с двата свята, за да продължим да живеем на тази Земя. Ако не успеем по някаква наша, глуповата причина, растенията със сигурност ще превземат света и то много бързо. Те само изглеждат крехки. Биха могли да са много жестоки.

И текстовата част има множество растения, но едно е поставено на фокус – хидрокотил. С какво то е специално за повествованието?

Специално е, защото попаднах на него на брега на Суджоу крийк в Шанхай – река с размерите на средното течение на Струма, която в сравнение с големите китайски реки наистина е просто поток. Фактът, че Шанхай, понеже е 26-милионен град, е лишен от дива природа, ме удиви, и когато попаднах на малка издънка от растението, си рекох, че трябва да дам своя принос към изличаването на дивата природа от града, от присвояването ѝ, ако щете. Изтръгнах растението, пораснало в процепа на две плочи от настилката на крайбрежния булевард, твърдо решена да го отгледам в квартирата си. Сложих го в чаша с вода на ръба на затворения балкон в апартамента си. Проверих в интернет рода и вида, както и възприемането му в културата на Китай. Беше ясно, че ще оцелее във вода, дори и без да нарасне значително, а впоследствие видях същото растение в огромни делви с вода в преддверието на храмове, процъфтяващо заедно с лотосите. То оцеля, пренесох го в България в миниатюрна кутийка за козметика, и вече година и половина живее в дома ми в София, а наскоро се появи и ново мъничко листенце. В света на текста растението прави невъзможното, за да покаже на обитателите на сградата, ако не на целия огромен град, че животът е на практика неразрушим и че чудовищното му нарастване до размерите на стайна джунгла е продукт на извънчовешки неща.

Да, в сюжета хидрокотилът се държи странно, дори фантастично. Има ли някаква символика в неговото разрастване, някакво екологично послание. Може ли книгата ти да се чете с такава екологична връзка и как ти се иска да се чете?

Книгата може да се чете по този начин, но само частично, защото човекът на практика не би могъл вече да подхожда екологично спрямо природата. Самата фраза причинява когнитивен дисонанс у мен, тъй като дълбоко в себе си вярвам, че всички екологични движения се опитват да спасят нещо, само защото Човекът генерално се чувства толкова самотен и толкова объркан, че смисълът на живота му може да се сведе до спасяването на нещо, което неусетно е възприел като извънлично. Човекът следва специфичен усет за провал, за Танатос, и му се струва, че всичко, което разрушава, подлежи на спасяване. То не подлежи на спасяване, ние подлежим на спасяване. Животът на Земята не се изчерпва с човешкия живот, всичко друго е далеч отвъд нашите смешни усилия за зелена енергия. Разрушавайки екосистемите, ние разрушаваме себе си, но наместо да се опитаме да оздравим себе си и своята представа за природата, ние правим усилия в нови технологии. Оттук и покъртителното учудване, което чистачката в хотела преживява, както и всички покрай нея. Те са загубили каквато и да е представа за начините, по които функционира животът. Текстът не казва това директно, предполагам, както не казва и какво ще се случи с тези хора, живеещи във висока сграда в безименен мегаполис. Те си знаят.

Можем ли да твърдим, че книгата изглежда подкопава идеята за човешко господство или изобщо какво е отношението на текста към човека?

Нямам ясен отговор, може би опитах да коментирам това донякъде в отговора на предишния въпрос. Целостта на текста на романа, върху който работя, отделен от фотографиите в конкретното  издание, не подпокава ничие господство, по-скоро се опитва да се усъмни в готовността ни като вид да възприемем другите видове, ако не като равни, то като значими. А защо не и като равни. Готовността ни да приемем, че краят ни не е краят на всичко. Героите в романа вероятно възприемат края си като край на всичко. И не биха могли да отидат по-далеч от това, струва ми се. Не ни е дадено, може би.

Самите ние не сме един вид – в телата ни живеят толкова много видове, които определят както храносмилането ни, така и мисленето ни, че в един момент става все по-ясна нуждата да говорим за множествени същества, каквито са португалските галери. Разбира се, човешките същества са привидно все по-строго индивидуални и все по-объркани в изборите и възгледите си за света. И това ги води до обедняване, до ужас. Което не е природен процес, без да искам да се отказвам от индивидуалността си.  

Колкото до фотографиите – те се родиха като чисто естетически обекти, едва по-късно сънувах оранжерията с огромните растения в средата на пустинята, която описвам в един фрагмент от текста в конкретната книга, но и в по-обемния текст на романа. Сънят ми се свърза с реалността тъкмо защото светлината е важна за растенията и тъкмо защото те изглеждат значително необикновени, когато са поставени пред източника ѝ. Пред лицето на вечността, така да се каже. Вечността е само мираж за човека. За добро или лошо.

Разговора води: Яница Радева

Снимка: Стефан Рангелов