Васил Загоров: „Днес  сме по-близо до калта, от която сме създадени в миналото, отколкото до космоса, към който се стремим в бъдещето“

Разговор за сборника „Призраци в библиотеката“

Сборникът Ви включва 16 разказа, но нито едни от тях не се нарича „Призраци в библиотеката“. Така обаче е озаглавен предговорът, подписан „Вместо автора“? Защо избрахте това заглавие?

Това е и закачката, предговорът също е фикционален – плод на художествена измислица, замаскирана като паратекст. По подобен начин постъпих и с бележките под линия, които вместо да насочват читателя към допълнителна информация, го захвърлят като пространствени портали в непознати нови светове, които също са плод на художественото ми въображение. Иначе по отношението и на заглавието на сборника, и на заглавията на разказите – това винаги ми е било най-трудната част. Не съм убеден, че това е най-доброто заглавие, още повече че малко след излизането на сборника един случаен човек на по бира ме попита: „А защо не го озаглави „Библиотечен вакуум?“. Истински се напрегнах, защото няма словосъчетание, което по-добре да описва сборник, разказващ за библиотеките – пълни с познание, в един свят, изпразнен от съдържание. Но уви, хората с най-добрите идеи винаги се появяват случайно, за кратко и на по бира.

Колко време писахте разказите в сборника? Имаше ли такива, които се колебаехте дали да включите или не?

Не съм от най-бързите писатели, защото писах разказите в свободното си време, което никога не достига. Това е причината, поради която периодът на създаването им е доста дълъг – между 2009 и 2020 г. На практика за завършването на сборника голяма роля изигра прословутата пандемия, благодарение на която успях да огледам разказите, да подбера тези, които смятам за подходящи и да работя по коректурите с Владимир Левчев и Мартин Христов от „Ерго“. Имаше разкази, които не исках да включа – тези, отнасящи се до извънземните – „Да танцуваш с южняк“ например – защото имам цял цикъл по темата и подготвям втори сборник. След странирането обаче стана ясно, че стилът ми е доста лапидарен и книгата, както казват издателите, няма да направи гръбче. Заради малкия обем на разказите включих и няколко отнасящи се до контакти и псевдоконтакти с извънземни. Сега ще трябва да попиша повече за втория сборник 😊

Кои са любимите Ви писателите фантасти? Бихте ли казали, че имате учители в писането? Ако да, кои са те?

Както всеки читател и аз през годините съм минал през различни фази и увлечения. Вече отдавна съм забравил за дългите фентъзи серии от типа на „Хрониките на Амбър“ на Зелазни и „Сага за войната на разлома“ на Фийст, „преядох“ с хумора на Пратчет и Ранкин, преодолях черните настроения в антиутопиите на Чапек, Оруел, Бредбъри, Замятин, наситих се на кръвта в „Бойно поле земя“, „Небесните господари“ и „Дюн“. Много съм попил от българските фантасти, особено от Емил Манов и Любен Дилов. Всъщност не мога да изброя любимите си автори, защото със сигурност ще изпусна някой. Мога да кажа, че има автори, чиито книги помня ясно и до днес – „Конгрес по футурология“ на Станислав Лем, където в кавалкадата от халюцинации разбираме, че в бъдещето библиотеките са заменени от гълтеки, в които поглъщаш, без кавички, знанието – и книги, които си спомням в основни линии – „Човекът във високия замък“ на Филип Дик. Със сигурност съм попил много от авторите, които съм чел, но за влиянията върху мен по-адекватен ще е коментарът на читателите и критиците. Имам бегли спомени, че съм писал под въздействие на „Алената чума“ на Джек Лондон и под влияние на „Фауст“ на Тери Пратчет, но това са неща, които никой никога няма да прочете – не само, че са незрели първи опити, просто ги откраднаха с един харддиск. Апропо, когато подбирам следващото си четиво, несъзнателно се ограничавам до утвърдени във фантастиката имена и рядко рискувам със съвременни автори, макар и да има страхотни попадения – нямам време, за да стрелям в тъмното. Това отчитам като грешка, но вече отдавна усещам информационния натиск върху себе си и не чета толкова, колкото ми се иска.

В книгата Ви има доста игра – два предговора – единият, който е мистификация, и другия, по-кратък, от автора. Имате и два финала – песимистичен и оптимистичен. Играта на моменти граничи с иронията. Изглежда, че Вие не обичате да плашите читателя си, а да разомагьосвате света. Можете ли да ни разкаже за Вашата концепция, за погледа ви към фантастичното?

Доста интересен и сложен въпрос. На него, въпреки че вярвам в неограничените възможности на разума, ще отговоря с чужди думи, защото понякога – както е с колелото – нищо по-добро не може да се измисли. Цитатът е от най-старото известно досега съчинение, което целенасочено е написано в онези жанрови черти, които днеска очертават творческия периметър на фантастиката – „Истинска история“ на Лукиан (II век). Сравнявайки учените с атлетите, той казва, че хората, които се занимават с умствен труд: „ Би било подходящо да си отдъхнат с такива четива, които ще им доставят не само голо развлечение с приятното си остроумие, но ще им дават възможност и да научат нещо по начин, нелишен от изисканост. Предполагам, че като такъв вид литература горе-долу читателите ще оценят и моето съчинение. Те ще бъдат привлечени не само от странността на сюжета и от интересния замисъл, нито само от това, че като достоверни и истински съм разказал какви ли не измислици, но и от това, че всяка отделна случка загатва не без хумор за определени древни поети, историци и философи, автори на невероятни и чудновати истории. Бих ги назовал и по име, ако не бях сигурен, че читателят ще се досети по време на четенето сам“.  (Лукиан. Истинска история.// Антични романи. София, 1975.)

В предговорът си Лукиан недвусмислено подчертава, че има много съчинения, които имат претенциите да излагат реални факти и събития, но всъщност са плод на човешкото въображение. С фантастиката е обратното – плодовете на човешкото въображение хвърлят своите семена в полето на реалността. За съжаление, мрачните краски взимат превес в този процес и може би няма място за много оптимизъм, независимо дали ще останем затворени на Земята, ще усвоим близкия космос или ще навлезем в дебрите на Вселената и ще се срещнем с наши „братя“ по разум. 

Как днес трябва да се гледа на фантастиката и какво е нейното бъдеще според вас?

Както всичко днес и фантастиката бързо и трайно се комерсиализира, което, до известна степен, я профанизира. В наши дни темпото се диктува от киноиндустрията или от големите синергични проекти, които са мултимедийни по характер. При тези условия, в комбинация с политическата конюнктура, не е изненадващо, че комиксовите герои и злите чудовища в земен и извънземен образ доминират на пазара. Това означава, че сме изпуснали основния положителен заряд на жанра фантастика, който въпреки, че е в предимно тъмни тонове, винаги е поставял сериозни морални и етически въпроси. Човек рядко се замисля, че голяма част от сюжетите, спечелили Хюго, вече се реализират в настоящето – днес имаме машини, които преследват и убиват хора, „Всеобемът“ – световната мрежа на Дан Симънс е неизменна част от ежедневието ни, подменяйки аналоговата реалност, а планетата ни бързо изнемогва под ударите на индустриализацията. За съжаление, отговорите на актуални и жизненоважни днес въпроси, получени наготово от поколения даровити фантасти, не достигат до силните на деня в политиката, икономиката и науката. Това очертава едно нерадостно бъдеще на фантастиката и я превръща в една своеобразна Касандра – пророчицата, която вижда в бъдещето, но е орисана никой да не вярва в думите ѝ.

Герои на разказите Ви за исторически личности и измислени герои, които срещате в паралелни на нашия светове? Дори книгите проговарят! От къде черпите вдъхновение за вашите истории?

Винаги съм казвал с известна доза съжаление, че истинският преподавател и учен трябва да може да говори проблемно. Това, обикновено – дори в научните среди, се разбра като говорене, което създава проблеми. Не би трябвало да е така, но е така и в този случай художествената литература е най-лесният начин да кажеш неща, които иначе ще те вкарат и в разяснителен, и в обяснителен режим. Все пак, въпреки търсенето и блянуването на плурализма при мисленето и говоренето, обществото понастоящем е доста изнервено. Този въпрос е свързан и с горния – как да конструираш сюжет, който да накара човек да се замисли за сериозен проблем от заобикалящата го среда, от ежедневието му – не сме ли прекалено самоцелни, себични, арогантни, самовглъбени, целеустремени без посока? Даваме ли си сметка за реалната стойност и същност на нещата или сме готови да попием първия отговор, просто защото ни е удобен? Всички  разкази са базирани на впечатленията ми от реалния свят и са провокирани от въпроси, останали десетилетия, а понякога столетия без отговори – защо библиотеките често изгарят, могат ли книгите да вредят и убиват, защо хората проповядват ценности, а се държат аморално, ценни ли са ценностите, които трябва да пазим, защитаваме и най-вече ОХРАНЯВАМЕ, защо учените допускат грешки, които времето им прощава, защо, ако искате, след първия полет в космоса и първото кацане на Луната продължаваме да тъпчем на отесняващата ни посивяваща планетата. Това са въпроси, които са заложени в сюжетните линии на моите разкази. Въпроси, на които няма логичен отговор. Част от тях са провокирани от реални случки и събития, част от тях са продукт на вътрешното ми неразбиране на заобикалящия ни свят – своего рода автодиалог.

Как откривате сюжетите за разказите си? Или може би те Ви откриват? Как действителността, в която живеем, преминава във фантастичната история?

Това горе-долу се припокрива с горния въпрос, но ако трябва да уточним – централната линия в сборника е книжовната култура, библиотечната институция и обществото на знанието. Пробвал съм се да си задавам въпросите как би изглеждала тази плоскост при различни исторически условия, при други политически, икономически и социални параметри. Същевременно, сюжетите са инспирирани от желанието на обществото да изгражда безкритично и изкуствено образите на определени обществени фигури и в разказите съм си поставил за цел да дам чрез фантастиката щрихи, доближаващи се до реалността от личния ми професионален опит.

Книгата Ви се явява в момент, когато апокалиптичните истории са актуални толкова,  колкото отдавна не са били. Тя завършва и с две теории – оптимистична и песимистична. Всъщност книгата завършва с песимистичната теория. Песимизмът ли е онова, което ще затвори последната страница на света, въпреки иронията в нея? И всичко, което е писано от писателите на фантастичната литература ще се сбъдне?

Да днес сме по-близо до дупките на паметта и фалшивото равноправие на Оруел, до изкуствен интелект, изграден от хора с дефицит на естествен интелект, по-близо сме до калта, от която сме създадени в миналото, отколкото до космоса, към който се стремим в бъдещето. Във финалната песимистична теория все пак е заложен оптимизма на цикличността – една нова цивилизация, която дори не може да открие следи от совите предшественици, които са се самоизличили така успешно.

Разговора води: Яница Радева

Фотограф: Стефан Рангелов