Разговор за поезията с Никола Петров

Никола Петров участва с Гергана Панчева и Анна Лазарова в събитие на клуб „Писмена“, посветено на поезията на XXI в. То е част от събития, с които Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ насърчава четенето, изявите и творчеството на млади автори и беше подкрепено от Столична община – Програма „Култура“.

Никола Петров (1987) e автор на книгите „Въжеиграч“ (2012), „Бяс/бяло“ (2017) и „Не са чудовища“ (2021, отличена с награда „Перото“ и номинирана за „Иван Николов“). През 2011 г. получава първа награда в Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. Негова поезия е превеждана на английски, испански, италиански, руски и беларуски. Работи като медиен анализатор.

Публикуваме отговорите, които Никола Петров даде на няколко въпроса във връзка със събитието.

Нека започнем с това, че и тримата с Гергана Панчева и Анна Лазарова по някакъв начин сте свързани с конкурса „Веселен Ханчев“ в Стара Загора. Доколко той повлия за Вашето формиране като поети и заниманията ви с литература?

Ценното на това събитие е, че то е повече фестивал, среща, отколкото конкурс. След годините избледнява спомена кой е спечелил, но литературните приятелства остават.

Много важен въпрос за поколенията преди 90-те е въпросът за дебюта, случване и неслучване, помощници и пречки. Какъв е Вашият личен разказ за вашите лични дебюти?

Няма да навлизам в детайли, само ще спомена, с благодарност, конкурса „Веселин Ханчев“ и Мария Калинова, която е редактор на първата ми книга.

Дебютът, на хартия или на сцена, е начин да се легитимираш пред самия себе си. По-късно може да ти се стори наивен, но няма как да не минеш през това.

Има поети, които държат на посвещения, родството с други поети, цитиранията, у Вас е трудно да се отрие подобна близост, макар и много трудно, може би някакви далечни асоциации с Г. Рупчев. Кои за Вас бяха учителите и имахте ли такива?

Никого не възприемам като учител. Има много поети, на които се възхищавам: сред тях са Биньо Иванов, Константин Павлов, Рупчев, Иван Радоев, Паул Целан, Дилън Томас, Т. С. Елиът. Дължим много и на преводачите.

Неминуемо се учиш от тези, които харесваш, но това не е нужно да се случва експлицитно.

Какво е вашето отношение към понятието за поколение и ако трябва да се обособите по някакъв начин по темите, които ви вълнуват Вас специално, кои са те?

Струва ми се, че в последните години се прекали с говоренето за „поколения“ – във всяко второ изречение се делим на millennials, boomers, Gen Z. Човек започва да си въобразява някакви много съществени различия между тези групи, все едно родените в един отрязък от време са извънземни спрямо останалите. Аз предпочитам да мисля, че с предишните и следващите сме замесени от едно и също тесто. Въпросът за поколенията със сигурност е важен от литературоведска гледна точка, но мен, като пишещ, ме вълнува слабо. Вълнуват ме тези теми, които ме сполетяват.

Тримата пишете много различно, трудно бих могла да се намеря сходство между почерците ви, и ако се търси такова, то е по отношението към крайното състояние, загубата, различните вариации на присъствието на Бог, но вие надхвърляте личното до надлично. В същото време, което е изненадващо оразличаващо от редица стихосбирки на млади хора, е отношението Ви към интимното, което е максимално редуцирано, филтрирано, замаскирано. Това мога да определя като зрялост на поезията Ви и да Ви подравя, но искам да коментираме избора Ви за отдалечаване от личното.

За мен поезията няма как да надхвърли личното. Дори и постмодерни експерименти, в които се цитират готварски рецепти и телефонния указател, са породени от някакъв личен мотив (нещо е подтикнало автора да направи точно това). Смятам такива експерименти за демоде, но въпросът е, че не можеш да излезеш от личното. Относно „замаскираното“: това е стилистичен похват, а стилистичните похвати зависят от естествените ти наклонности – някои са по-директни, други по-малко. Значение имат и модите, и опозицията на модите.

Как и кога решавате, че е дошъл моментът да издаде книга. Задавам въпроса, защото не сте от поетите, които не бързат, не държат да издават всяка година, дори не през година или две, което за мен е важно качество.

Не мисля, че това обстоятелство някога е имало значение за мен.

Анна Лазарова и Гергана Панчева работят за популяризиране на други автори. Вие сте далеч от литературата като работна заетост. Как съчетаване ролята на поет с извънличните творчески занимания?

Има един цитат от Далчев, че нищо не „похабява“ писателя повече, отколкото заниманието само с литература. Ако това е вярно, то донякъде имаме късмет, че почти никой не може да си позволи да се издържа само от поезия – по света и у нас. Дори и работата ти да е свързана някак с литературата, вероятно поставяш граници между нея и собственото си писане. Поне така си представям.

Какво търсите в поезията като поети и читатели?

Като читател винаги се вълнувам от качеството самобитност. Като поет не знам дали е нужно да търся нещо – по-скоро съм на мнение, че въпросите сами те намират.

Въпросите зададе: Яница Радева

Фотография: Стефан Рангелов