Среща с поетите Людмила Миндова и Азиз Шакир-Таш
Среща с поетите Людмила Миндова и Азиз Шакир-Таш
11 февруари 2022 г.
„Златната книга на песните“ може да бъде изложена в Националната библиотека преди Сорбоната
„Златната книга на песните“ може да бъде изложена в Националната библиотека преди Сорбоната
14 февруари 2022 г.

Азиз Шакир-Таш: „Писането на стихове е вид компилация от вибрации, насложени със значения“

Азиз Шакир-Таш

Азиз Шакир-Таш гостува заедно с Людмила Миндова на Клуб „Писмена“ към Националната библиотека на 10 февруари.  

 

Нека първият ми въпрос да е свързан с музиката, като го заема от стихотворението на Людмила Миндова „Животът без музика“. Доколко музиката намира място в света ви, докато пишете, превеждате, работите. Какво е музиката за вас като творци?

Докато работя на компютър, от близо 40-те отворени прозорци в мрежата, поне четири са със символа на вездесъщия YouTube, защото десетки, ако не стотици пъти на ден ги отварям, за да си пускам музика. Слушам музика, дори и с цената на загуба на концентрация и удължаване на работния ден от 16 на 20 часа. Докато бях студент и все още нямаше виртуални социални мрежи, които да ни изловят поголовно, прочетох в превод на руски една книга на Хазрат Инаят Хан – „Мистицизм звука“ (изд. 1997 г.) – тя ми доотвори очите за идеята, че мирозданието се крепи на музика, или казано иначе – на вибрации. В този смисъл писането на стихове е вид компилация от вибрации, насложени със значения. Колкото по-добър DJ си, толкова по-добър е резултатът.

Докато препрочитах книгите на двама ви с Людмила Миндова за събитието за „Писмена“, ми направи впечатление нещо характерно. Люси търси, ако го кажа по-общо, социалното, за теб е по-важно личното.  Съгласен ли си с това? Като каква определяш поезията си?

Поне за мен, в сравнение с други жанрове, е нормално поезията да звучи по-лично, защото тя фиксира моментна емоция, която авторът преживява, или дори и да не е негова – съпреживява достатъчно успешно, че да „заблуди“ четящия, че е „по преживяно“. Не че не са възможни и социални послания – имам такива в „Околосветска обиколка на липсата“…

И все пак има няколко елемента в поезията на двама ви, които се повтарят. Един от тях е графиката – имате текстове, които графично са решени с други – небуквени знаци. Нека поговорим за това – недостатъчен ли е езикът да предаде посланието и как определяте тези ваши текстове?

Графиката е сред позволените „трикове“ в писането на поезия. За съжаление, те са невъзможни при четения като днешното (освен ако, разбира се, няма някакъв вид визуализация на текста пред публиката). Тя бива мобилизирана не непременно заради недостатъчност на езика, а като негова визуална подправка. Затова и не бива да се прекалява и да се разчита прекалено много на графични решения, те могат да подразнят вкусовете.

Докато препрочитах, друго, което ми се стори интересно, е един силен образ, който е доста характерен за Азиз – „шийните вени“ от „Дервишът, шийните му вени и…“ от книгата му „Апокриф за дъжд“. При Людмила имаме стихотворение „Осветление за слепи“ („пият вино от шийните ни вени / искат светлина от живи свещи“). При теб определено посланието е друго, но нека поговорим за това, което влагате в него и откъде го ползваш, понеже със сигурност това е нещо специфично, не е често срещана употреба.

Има знамение от Корана, в което Бог казва, че е по-близо до нас отколкото са шийните ни вени (Глава „Каф“, знамение 16-о). Бях силно впечатлен от това знамение още при първия му прочит преди тридесетина години и беше въпрос на време да го използвам като строителен материал. Не е случайно, че шийните вени в „Апокриф за дъжд“ са на дервиши, в разказ посветен на Меша Селимович.

Сега искам да ти задам един въпрос, свързан с посвещенията. Забелязвам, че със всяка следваща книга, желанието ви и на двамата с Людмила Миндова за съ-участие и на други гласове по страниците на книгите ви става все по-важно. Какво е посвещението за теб, какво е ролята му за поезията ти?

Посвещенията и използването на цитати в началото на стихотворенията е своего рода тон за песен. Използването им (разбира се, с цел – лично облагодетелстване:), често е и опит за социализация с други пишещи и текстовете им. Все още няма регламент, който да предполага съгласие от тяхна страна, и не съм сигурен дали всички биха дали благословията си. Колкото и егото на нашего брата и сестра да е склонно да бъде поласкано в подобни случаи, има набор от имена, с които не желае да се родее.

И двамата имате стихотворения, свързани с Марин Бодаков? Загубихме го преди шест месеца, иска ми се да поговорим и за него и за поетичните ти диалози с неговата поезия, но и с него като личност.

Диалогът ми с Марин Бодаков определено не беше с поезията му, а с човека. Казвам го, без да имам претенцията, че съм го познавал дори бегло, макар че първата ни среща беше през лятото на 1993 г. когато бяхме заедно на литературен лагер в Несебър, организиран от Христо Черняев (по-известен като Черняка), който ръководеше литературен кабинет „Димчо Дебелянов” към Националния студентски дом на площад „Народно събрание“.  Започнах да възприемам Марин и като поет (защото той умееше да е много и все хубави неща накуп), едва след смъртта му. Имам спомен, че някога в Япония е трябвало да минат поне 20 години от смъртта ти, преди да те обявят за поет. Добре, че японските традиции вече не са това, което са били), че щяхме да виждаме още по-голям зор с изнамирането на публика.

Нека сега поговорим за двама ви с Людмила Миндова като преводачи. Книгите, които съм чела във ваш превод са определено висока литература. Как подбирате какво да преведете? Винаги ли изборът какво да преведете е ваш?

В началото на преводаческата ми кариера (давам си сметка, че звучи прекалено помпозно за студент-арабист) водещи при избора на текстове за превод, бяха покани и подкани от колеги (като Мая Ценова, Веселина Рай-Жекова и Хъдър Салфидж) с много голям опит. Част от текстовете, които сами си избирахме в онзи период, все още не са отпечатани, което е наистина жалко предвид факта, че и без друго са малко преводите от източни езици. Други (например „Антология на съвременната палестинска поезия“ благодарение на по-далновидно спонсорство, имаха по няколко издания). Няма да споменавам заглавия, но се е случвало преводите ни да са по-добри от оригиналите, не защото сме гениални преводачи, а защото не сме имали винаги избор какво да преведем… При преводите от турски определено случих на издатели и вследствие на дългогодишната ни съвместна работа, си имаме пълно доверие при избора на книги за превод. С годините чувствам избора като все по мой… Нямам достатъчно време, за да си позволя да е инак.

Нека поговорим за последния ти превод – „Дълбините на въображението“ – това е изключително сложна за превод книга, да превеждаш от османски, текст, който е бил в голямата си степен увреден по много причини, да го събереш, да го направиш атрактивен за съвременния читател, това е като да превърнеш една книга във феникс, буквално да я изровиш от пепелта. Разкажи ни за това предизвикателство.

Отговорът е донякъде и продължение на темата за избора на текстове. Книгата на Филибелията е пример за правилно стекли се обстоятелства, довели до синеещото бижу с твърди корици, изложено във витрината до централния входо-изход на Националната библиотека. Избрах за превод този текст преди 20 години, ако тогава ми бяха предложили да го направя, нямаше да се справя. Ти изброи, дори леко героизира, трудностите около превода на текста от османски език. Понякога разплитането на иначе елементарно-звучащи след като вече са преведени изречения, изисква мобилизацията на десетки речници, жокера „помощ от приятел“ и не на последно място шесто чувство. Шегата на страна, никой не може да заплати подобен труд. Но фениксът си струва ровенето в пепелта.

Преводачът трябва в някаква степен да забрави себе си, за да е верен на онзи, когото превежда. Как се отразява тази допълнителна роля на теб самия като автор?

За симултанен превод може и да е добре това със забравянето, но при писмения, човек и да иска, не може, а и не се налага, защото литературният превод неслучайно е обект на авторско право – той е творчески продукт, а творческият продукт предполага творец, за предпочитане достатъчно умел, че да се претворява в различни роли, точно както го правят добрите артисти. Мен някои преводи непряко ме стимулират да пиша авторски текстове – защото си давам ясна сметка, че би ми било много по-лесно да пиша, отколкото да превеждам. Преводите, дело на добри автори каквито вярвам, че сме с Людмила Миндова, предполагат саможертва в името на други автори, за сметка на собствени текстове.

И двамата, както казах в началото на вечерта, сте преподаватели. Какво ти носи преподавателската работа?

Освен парите за сиренето, преподаването ми осигурява пряко наблюдение и контакт със следващото поколение – нещо наистина безценно. Университетската работа определено е сред най-подходящите за хора на словото. Тя е възможност да предадеш, но и да почерпиш опит, а не на последно място – и среда за споделяне на идеи, които могат да променят за добро мисленето на младите хора. Такива, на които разчитаме да водят битката за спасението на телата и душите ни утре.

Сега искам да задам един такъв въпрос, за който ме провокира „Другата Итака“ на Людмила Миндова. Там в началото тя казва: „като пространство на мисълта литературата помага на читателя не само да упражнява свободата си на човек мислещ, следователно съществуващ, но и да приема с повече хладнокръвие факта, че там, където има свобода, не може да няма и опасност.“ Искам да те попитам според теб какво в днешните времена можем да очакваме от литературата?

Трябва да се прави разлика между „какво можем“ и „какво би следвало“! Аз лично нямам очаквания литературата да въздейства пряко и адекватно на процесите, определящи степента ни на свободност. Но сред хората, имащи капацитета да го направят, непременно има и четящи, които имат нужда от вдъхновяваща литература… Дай Боже, написаното и преведеното от нас с Люси, да вдъхнови за добро повече прочели ги!

И един такъв въпрос, ако трябва да представиш Людмила Миндова, как ще го направиш?

Люси е сред няколкото души в живота ми, за които не мога да си спомня нищо, което да ме напрегне или притесни. Само с добро, коректност и качествени текстове я свързвам. А не е като да се познаваме отскоро. Имам съвсем ясен спомен за едно пътуване до хърватския о. Крк през 2001 г. Извън личните ми пристрастия към нея, бих я представил и като „автора на „Роман за името“ – едно от малкото стойностни произведения, посветени на престъпленията от така наречения „комунистически“ период.

 

Разговора води: Яница Радева

Фотография: Стефан Рангелов

 

Оразмеряване на шрифта