„Златната книга на песните“ може да бъде изложена в Националната библиотека преди Сорбоната
„Златната книга на песните“ може да бъде изложена в Националната библиотека преди Сорбоната
14 февруари 2022 г.
125 години от рождението на Иван Милев
125 години от рождението на Иван Милев
18 февруари 2022 г.

Людмила Миндова: „Езикът е необятен“

Людмила Миндова

Нека първият ми въпрос да е свързан с музиката, като го заема от стихотворението на Людмила Миндова „Животът без музика“. Доколко музиката намира място в света ви, докато пишете, превеждате, работите. Какво е музиката за вас като творци?

 

Мисля си, че книгата ми „Животът без музика“ трябва да се е появила в резултат на някакво трайно усещане за музиката като начин на живот. Отраснала съм в дом, в който музиката, на първо място, класическата музика, се ценеше извънредно много. От дете майка ми ме водеше на симфонични концерти и на Мартенски музикални дни всяка година, така че съм свикнала с този живот. С тази безценна глътка въздух. Никога вкъщи не е имало колебания дали ще се отиде на концерт или не. Колкото и трудно да е било понякога. Обаче с годините все повече си давам сметка какъв висок дух е притежавала майка ми, която без мърморене и оплакване преминаваше през трудностите, макар да не се е опитвала да оцветява в розово нещата пред мен. Но то и нямаше как. Трябва да си много изкусен лъжец, за да успееш да залъгваш дълго едно дете за очевидното. Но ето, музиката наистина беше нашият остров. Като си помисля за всички онези прекрасни плочи с Бранденбургските концерти на Бах, с концертите за пиано и симфониите на Бетовен, с Моцартовите концерти, симфонии и с Реквиема му, който най-напред слушах в изпълнение на русенския хор „Родина“. После касетите. Включително и с литургична музика, понеже бяхме много близки семейни приятели с един прекрасен русенски свещеник, отец Севастиян, който не само пееше прекрасно, но и свиреше на орган. И сега, докато си мисля за музиката, виждам за колко чудесни неща в живота си имам да благодаря. Защото музиката е едно от изкуствата, които ни карат най-силно да почувстваме красотата на живота. Както например го пише Василий Гросман в покъртителната си книга за болшевишкия терор „Живот и съдба“. Наскоро я препрочитах и попаднах на ето тези думи на мечтателя Иконников: „Хората от лагерите, хората от затворите, хората, изтръгнали се от затворите, хората, тръгнали на смърт, знаят зашеметяващата сила на музиката… Докосне ли човека пред неговата гибел, музиката внезапно възражда в душата му не мисли, не надежди, а единствено сляпото, съкровено чудо на живота, само него.“

 

Докато препрочитах книгите ви с Азиз Таш за събитието за „Писмена“, ми направи впечатление нещо характерно. Ти търсиш, ако го кажа по-общо, социалното, за Азиз е по-важно личното. Съгласна ли си с това? Като каква определяш поезията си?

 

Не търся нарочно социалното. Просто трудно успявам да се измъкна от него. Докато четох преди време записи от една писателска конференция за тоталитарния опит и свободата на словото, попаднах на кошмарен исторически факт, който отстрани на някои сигурно им звучи като метафора. Ставаше дума за танковете, които прегазват Унгарската революция 1956 г., а по-късно и Пражката пролет 1968 г. Въпросът е по какъв начин да се предпазиш от политиката, която безпардонно нахлува в живота ти, както един танк се е врязал в някаква къща, докато хората там са спели. Или както по време на войната в бивша Югославия граната разбива кухненския прозорец на един дубровчанин и докато човекът пие сутрешното си кафе, го убива. Та политиката така се е просмукала в живота ми, на предците ми, на близките и приятелите ми, че просто ми е трудно да се правя, че не я забелязвам… А от друга страна, не спирам да си напомням безценния съвет на Йосиф Бродски: „Най-дръзкото предизвикателство пред властта е да не я забелязваш“. Но както знаем, Бродски се налага да напусне Съветския съюз, тъкмо заради свободата на мисълта и словото си. И защото властта никак не е искала да го остави да не я забелязва.

 

И все пак има няколко елемента в поезията ви на двата с Азиз Таш, които се повтарят. Един от тях е графиката – имате текстове, които графично са решени с други – небуквени знаци. Нека поговорим за това – недостатъчен ли е езикът да предаде посланието и как определяте тези ваши текстове?

 

О, езикът е необятен. Но в тези стихотворни фрагменти, може би ми е бил интересен преходът между езика и мълчанието. Нещо, което по принцип ми е любопитно като тема в световната литература. Мислила съм и съм писала преди време за подобни явления при някои постюгославски автори. Алеш Дебеляк, Давид Албахари, Данило Киш, Томаж Шаламун… А всички тях и съм ги превеждала на всичко отгоре.

 

Докато препрочитах, друго, което ми се стори интересно, е един силен образ, който е доста характерен за Азиз – „шийните вени“ от „Дервишът, шийните му вени и…“ от книгата му „Апокриф за дъжд“. При теб имаме стихотворение „Осветление за слепи“ – „пият вино от шийните ни вени / искат светлина от живи свещи“. Тук определено посланието е друго, но нека поговорим за това.

 

Възможно е тези „шийни вени“ да са се появили при мен под влияние на поезията на Азиз Таш, на която съм искрен фен от двайсет и повече години. Азиз ми е не само много скъп приятел, но и великолепен поет и голям ерудит. Радост е, че в България има такива творци и мога само да се радвам, че имам щастието да общувам с тях.

Иначе „шийните вени“ са се вмъкнали със сигурност и заради темата за лагерите, Възродителния процес и комунистическия терор, която сама по себе си ми е много мъчителна и се опитвам да я избягвам, но очевидно опитите ми не са много успешни, като се има предвид появата на „Роман за името“, в който пиша тъкмо за това и за чиято поява през 2017 г. съм много благодарна на Любен Козарев и екипа на издателство „Изток-Запад“.

 

Сега искам да задам един въпрос, свързан с посвещенията. Забелязвам, че със всяка следваща книга, желанието и на двама ви с Азиз е за съ-участие и на други гласове по страниците на книгите ви става все по-важно. Какво е посвещението, какво е ролята му за поезията ти?

 

Имам наистина много посвещения в поезията си, понеже очевидно търся дори и мислено представата за топлотата на човешкия глас и човешкото лице. От друга страна, поезията, самият език, е невероятно чудо, така че макар и адресирани до точно определен човек, думите, веднъж изговорени и написани, вече си имат свой собствен живот. И понякога се получава като в „Шегите на Амура“. Казваш едно, разбира се друго. Пращаш на един, получава го друг. Да се надяваме все пак недоразуменията и „шумът на листата“ да не са прекалено големи. С времето обаче все повече осъзнавам, че езикът е велико чудо, с което трябва да сме наистина по-внимателни. Макар да съм филолог и макар да имам щастието постоянно да съм сред книгите, за мен езикът и думите е все по-голяма тайна. И благодат. Като любовта.

 

И двамата имате стихотворения, свързани с Марин Бодаков? Загубихме го преди шест месеца, иска ми се да поговорим и за него и за поетичните ви диалози с неговата поезия, но и с него като личност.

 

Марин беше прекрасен човек. И един от най-големите ерудити, които съм срещала в живота си. Същевременно притежаваше такава неподправена скромност и тя ставаше все по-силна и естествена с годините, че Марин явно в един момент не е можел друго, освен да полети. Но е много тъжна загуба, че това се случи толкова рано. А имаше такъв невероятен ум и точно през последните месеци, докато четях редакциите му по превода ми на романа „Учител по любов“ на Йосип Ости, все повече виждах, че Марин беше в състояние да каже толкова много само в две-три думи. А това съм го срещала при малцина други поети. Майстор на лапидарността. Но тук нямам предвид даже само поезията му, а начина, по който говореше и в ежедневието. Нямаше празни и фалшиви думи при него. Нито празни и фалшиви жестове. Съжалявам, че семейството му трябваше да понесе тази загуба. Двамата със Зорница бяха като герои на роман. Очарователни.   

 

Нека сега поговорим за вас с Азиз Таш като преводачи. Книгите, които съм чела във ваш превод са определено висока литература. Как подбирате какво да преведете? Винаги ли изборът какво да преведете е ваш?

 

Да, предпочитам сама да избирам какво да превеждам, защото „насила хубост не става“. Имала съм един-два превода и по „културологични съображения“, но това ми костваше не толкова филологически усилия, колкото нерви. Защото обичам да превеждам книги, които не противоречат на представите ми за добра литература и етичност. Всичко това само показва, че и при толкова преведени книги, така и не съм успяла да стана професионалист. Тази влюбчивост към хора и произведения ме държи почти в състоянието на „литературен пубертет“. А колкото по-добър е един професионалист (в преводачеството има доста сходство с актьорството), толкова по-богат репертоар ще има, толкова по-широк диапазон и повече роли. Което не означава, че трябва да е всеяден.

 

„Дървото на спомена“ е най-новата ти поетична книга. Тя излезе малко сред появата на ковид-кризата и нямаше премиера. Така че ми се иска сега да ѝ обърнем по-специално внимание. В нея променяш графиката, променяш стила, друго което се забелязва са посвещенията на важни културни личности – Биньо Иванов, Елиас Канети, Блага Димитрова, Томаж Шаламун. Извеждаш паметта като важна за съществуването на поезията. Какво ти се искаше да запазиш, да бъде запомнено в тази твоя книга?

 

„Дървото на спомена“ е книга, с която продължавам първата линия в поезията си – любовта си към класическите форми от „Блус по никое време“. А както там имаше своеобразен реквием за близки хора, така го има и тук, макар че сега тук като че ли повече има почит към любими произведения и творци. Но има и някои важни за мен стихотворения за близки хора, като „Крилете на дядо Гаврил“.

А самата книга се получи по този начин вероятно най-вече след шокиращата вест за смъртта на словенския поет Алеш Дебеляк, чиято поезия беше голямо вдъхновение за мен. Алеш беше поредният човек от познатите и приятелите ми, които си отидоха в автомобилна катастрофа и вероятно това беше един от мощните стимули книгата да тръгне по малко по-различен начин, отколкото отначало вървеше. Тоест в знак на почит към него и към майсторството му в свободния сонет, аз също започнах да експериментирам в това и в крайна сметка в книгата има и по-класически стихове, и доста по-волни. Но спирам дотук, защото започва да ми звучи високопарно да говоря сама за себе си и за опитите си с музиката на думите.

 

Преводачът трябва в някаква степен да забрави себе си, за да е верен на онзи, когото превежда. Как се отразява тази допълнителна роля на теб самата като автор?

 

Важното е човек да не се самозабравя съвсем. Но и като превеждам, и като пиша все повече започвам да се старая да бягам от егоцентризма си. А това е на първо място важно в живота. Но като си говорим за книгите – има автори, които са нарцистични и вгледани в себе си до невъзможност, но талантът им е на такава висота, че този нарцисизъм започва да говори не просто за конкретния човек, а за всички заедно и лично на всекиго един от нас. Освен това нарцисът, този самовлюбен егоцентрик, е толкова красиво и уханно цвете. Не бих лишила градината си от него.

 

И двамата, както казах в началото на вечерта, сте преподаватели. Какво ти носи преподавателската работа?

 

И голяма чест, и висока отговорност, и истинска наслада. Дори и в ситуация на епидемия, когато сме принудени да общуваме през екраните на компютрите и телефоните си, студентите са прекрасни. И никога не забравям, че докато аз се опитвам да им преподавам нещо, в същото време се уча и имам доста какво да науча от тях.

 

И един такъв въпрос, ако трябва да представиш Азиз Таш, как ще го направиш?

 

С Азиз се познаваме от почти четвърт век и е един от най-скъпите ми приятели, без значение колко често успяваме да се виждаме. Но това няма значение, защото при всяка нова среща с него имам чувството, че допреди малко сме били заедно и сред сладкодумните си приятели. И както казах и по-рано, той е сред най-ерудираните ми познати заедно с Марин. А двамата си приличат много и по искрената им скромност, която ги прави още по-прекрасни. Азиз ми показа очарованието на съвременната турска литература. Обичам да публикувам негови преводи в сайта „Открита литература“, където той е редактор на страницата за турска литература. Преди години ми гостува и на много хубав разговор в Института за балканистика, където с колеги и с подкрепата на Марин Бодаков и Силвия Чолева провеждахме серия „Разговори за литературата и полуострова“. Радвам се, че през декември миналата година ги възобновихме с гостуването на двете чудесни хърватски поетеси Дария Жилич и Нева Лукич, с които заедно гостувахме при Петър Чухов в Столична библиотека, а после и в Къщата за литература и превод при Яна Генова. За което съм безкрайно благодарна на всички тях! Както съм искрено благодарна и на теб, Яница, и на клуб „Писмена“ в Националната библиотека, където съм прекарвала незабравими мигове и съм се вълнувала над толкова книги. Възхищавала съм се, изумявала съм се и понякога едва съм успявала да сдържа смеха или сълзите си. И се надявам и занапред да имам възможност за това.

 

Разговора води: Яница Радева

Фотография: Стефан Рангелов

Оразмеряване на шрифта