Дискусия на тема „Читателски практики в България“ се проведе в Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“
Дискусия на тема „Читателски практики в България“ се проведе в Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“
27 юни 2022 г.
Книги в камера „Аноксия“
28 юни 2022 г.

Калин Донков за новата си книга „Никой на прага“ и непознаваемостта на поезията

Калин Донков

Любовта, дъждът, сезоните,  равносметката, любовта – това са първите щрихи, които правят впечатление, докато четем  „Никой на прага“. Разкажете ни как се зароди идеята за тази книга и какъв беше Вашият принцип на подбор на стихотворенията?

При автора литературният текст се появява с едно предназначение – да бъде написан. После следва да се появи и пред читателя – да бъде отпечатан. (Някога са казвали „обнародван“, т.е. пред народа.) И двете за мен са равностойни – понякога държа стихове в чекмеджето с години, за да ги извадя оттам ми е необходимо вдъхновение, импулс, както и когато ги пиша. Трудно ми е да го проследя и да разкажа от какво се поражда. С книгите е двойно по-необяснимо. Просто осъзнавам, че вече съм готов да споделя онова, което дотогава съм избягвал да показвам. С „Никой на прага“ това беше може би малко по-лесно: част от тази книга бе избрано от предишни стихосбирки. Но имаше и съвсем нови стихотворения – тях включих едва ли не след душевна борба. Мразя хронолрогията в подреждането, мястото си всяко от тях заемаше според това дали се допира или напротив – отблъсква със своите... съседи.

В заглавията на двете Ви книги, излезли напоследък – „Отпечатък от никого“ от 2018 г. и  „Никой на прага“, която представихме в клуб „Писмена“, има повторение на никого, на нищото. Защо се спирате напоследък на заглавия от този тип, ако използвам определение на Бойко Ламбовски по време на представянето – на такива смрачени заглавия?

Това, че в някои заглавия образи или думи могат да си приличат или да съвпадат, се забелязва само в библиографията, там, където книгите се изреждат една след друга. Иначе те живеят отделен, напълно различен живот. Тук едната е с поезия, а другата с публицистика, избрал съм им заглавия между множество всевъзможни варианти, но думата  „никой“  е с изумителен обхват, тя е със значение на „всякой“, „всички“ и без съмнение това ме привлече – потвърждава високата на валидност на онова, което съм опитал да вложа в тези книги.

Какво е водещото, когато пишете – първа се явява някаква мелодия, или първо се явява стих, около който съзнанието започва да кръжи?

Смятам поезията за напълно непознаваема и не мога да определя как се появява при поета. Едно е сигурно – винаги различно. Стихотворението идва без предупреждение и трябва да си готов да го последваш. Събираш го от гънките на околния свят и единствената ти награда ще бъде самото то – Негово величество стихотворението. Аз по начало смятам, че те съществуват и без нас, ние просто се натъкваме на тях, записваме ги и после ги предаваме на книгите. През целия си път съм се страхувал да не попадна на някое чуждо стихотворение и да не го напиша. Освен това се опасявам, че ако разгадая нещо от скритото в поезията, тя ще престане да ме посещава. Силно ме смущават заявленията на събратя, които заявяват, че за тях няма тайни в поезията. Има ли изобщо нещо в нея, което да не е тайна?

Искам да Ви върна към началото. Към Вашия дебют през 1970 г. Александър Шурбанов и Иван Теофилов са ми разказвали перипетии покрай първите си книги. Как стана възможно издаването на вашата – „Априлски хълмове“? 

„Перипетии“ е единственото, което си спомням. Сменяха се куп редактори, всеки от тях провъзгласяваше  някоя нова надежда в българската поезия – обикновено поетеса, която трябваше да ме пререди. Тези девойки отдавна изчезнаха, имената им са изгубени и за мен, иначе щях отмъстително да ги изредя. Заседя се книгата ми в издателството и без поетеси, и без обяснения. Вероятно умуваха  дали, ако я пуснат, може да им донесе неприятности. След тези „перипетии“ книжката ми престоя, както се полага, и когато излезе, бях значително отдалечен от нея, тя съдържаше момчешките ми стихотворения. Исках да сменя ръкописа, но издателството не се съгласи. Благодарение на нея ме записаха като „тих“ поет и така до днес минавам за такъв. Критици продължават да се удивляват, че  това заглавие „Априлски хълмове“ не е свързано с Априлския пленум. Сякаш поет в добро здраве бимогъл да кръсти книга на някакъв пленум!

В стихотворението „Успех“ казвате: „Успях да остарея, Господи! Но дай ми малко време – каквото съм научил да забравя“. Какво искате и не искате да забравите днес, двадесет години след началото на новия век?

Откакто установих, че не мога да избирам какво да задържам в паметта и какво да се оттегля от нея, престанах и да полагам усилия за това. Например, не помня собствените си стихотворения, но помня... маса чужди. Особено ефектно забравям лица, имена.  Когато пиша, откривам, че съхранявам като истински звуци от света – от ручеи, от чучури, от сприя или морски прибой. Възстановявам автентични състояния и чувства – понякога по-силни, отколкото са били като актуални. Има една особеност – ако нещо от предишния живот съм го написал в стих, паметта не може да го върне. То е изведено от нея, пренесено е вече в стихотворението.  Това впрочем, е единственият начин да се освободиш от нещо, което те измъчва, възмущава или засрамва: запишеш ли го, то вече не ти принадлежи. Това е причината почти да нямам стихотворения за близки хора: страхувам се, че ще ги изгубя, а бих искал да останат с мен до края ...

Работите ли над нещо ново в момента? Какво да очакват Вашите почитатели?

Самият аз с времето прозрях, че е неразумно да чакам каквото и да било в поезията. В редките случаи, когато съм се надявал на някакво стихотворение, неизбежно съм написвал друго. И слава Богу. Защото нейният избор е винаги по-майсторски от моя.

Да имам планове в поезията, намирам за несериозно.

 

Разговора води: Яница Радева

Фотограф: Стефан Рангелов

Оразмеряване на шрифта