Ръкопис със съчинение на прочутия Аттар, намирал се в султанската колекция, се съхранява в Националната библиотека

На територията на Централна Азия и Иран се раждат много личности, които имат значителен принос в областта на точните науки, философското и културно-образователното знание, богословието, литературата и социалните идеи, свързани с теоретичните и просветителски аспекти на ислямската доктрина. Сред тях немалко са тези, които наред с битието си на учени, възприемат мистичната интерпретация на исляма и оставят богато писмено наследство в областта на мистицизма, философията и литературата, което добива широка популярност сред мюсюлманите извън тези географски граници и играе роля в идейното и нравствено формиране на много поколения, свързани с тази религия. Един от тях е Феридеддин Аттар – голям поет-мистик от персийски произход, ръкописи от чиито съчинения имаме шанса да притежаваме във фонда на отдел „Ориенталски сбирки“ на Националната библиотека.

Неговото рождено име е Абу Хамид Мухаммад ибн Абу Бакр Ибрахим. В литературата се дават различни дати за неговото раждане, но за най-основателно се приема, че е роден е между 1142 – 1145 година в населено място близо до град Нишапур (в Североизточен Иран), който е един от важните културни и интелектуални центрове както на областта Хорасан, така и на целия мюсюлмански свят. В същото време Нишапур е един от центровете на ислямския мистицизъм. Неговият баща Ибрахим Абу Бакр е бил преуспяващ аптекар и лекар и Феридеддин е продължил семейната традиция и неговата професионална дейност. Оттук идва и псевдонимът му „Аттар“, което на персийски означава „аптекар; фармацевт; парфюмер“. Феридеддин Аттар получава много добро за времето си образование, проявява значителен интерес към медицината и фармацията, но също и към поезията, литературата и философията на ислямския мистицизъм. Според източниците в даден момент от живота си Аттар решава да преустанови дейността си на аптекар и изцяло да се отдаде на мистицизма, следвайки духовните му практики, и на творчество. Според едни автори на този житейски етап той предприема пътувания до Ирак, Сирия, Египет, Мека, Медина, Индия и Тюркистан, а други твърдят, че той никога не е напускал Нишапур.

Историческите сведения за семейството и обкръжението му са оскъдни, но затова пък името и животът му са обвити в легенди. Знае се със сигурност, че губи родителите си в младежка възраст. Не е известно също при кого е получил мистичното си възпитание, получил ли е почетно наметало (хърка) и позволение за проповедническо-наставническа дейност (иджазет) от някой суфийски наставник (шейх). Съчиненията му обаче категорично свидетелстват, че се възприема за духовен последовател и ученик на Ебу Саид-и Ебу-л Хайр ел-Мейхени (поч. 1049 г.) – едно от ярките имена на хорасанския мистицизъм от края на X – първата половина на XI век. Дори и да не е известно имал ли е конкретен мистичен наставник (мюршид) и кой е бил той, от произведенията на Аттар проличава, че в идеен план е изпитал силното влияние на хорасанските мистици Баязид ал-Бистами и Мансур ал-Халладж. За годината на смъртта му в литературата са давани различни дати (1230, 1225, 1221, 1222), но все по-убедително се приема, че е убит през 1221 г. по време на монголското нашествие в Нишапур. Погребан е в същия град и днес гробницата му се намира там.

В течение на своя живот Феридеддин Аттар създава голямо книжовно наследство основно в поетична форма, но също и в проза. Източниците се разминават за броя на творбите, излезли изпод неговото перо, като едни сочат 40, други – 114, 190 и т. н. Разбира се изследователите поставят въпроса за автентичността на авторството на Аттар на всички произведения, които му се приписват, но така или иначе творчеството му е значително. Категорично доказано негови творби, достигнали до нас, са: „Мантък ат-тайр“ (прев. като „Езикът на птиците“, „Беседата на птиците”); „Иляхинаме“ („Книга за Бога“, „Божествена книга“), „Есрарнаме“ („Книга за тайните“); „Мусибетнаме“ („Книга на печалта“), „Хюсревнаме“ („Гюл и Хюсрев“); „Мухтарнаме“ (Сбирка рубаи); „Диван“ (Сбирка стихове); „Тезкирет юл-евлия“ (Разкази за светците). Дълго време за негови са приемани и съчиненията „Пенднаме“ („Книга с наставления“), „Хайдарнаме“, „Уштурнаме“, „Бюлбюлнаме“ („Поема за славея“), „Мираджнаме“ (Поема за Възнесението) и много други, но все повече се ревизира това мнение и се приема, че те най-вероятно имат други автори. Все пак за „Пенднаме“ болшинството изследователи смятат, че е от Аттар.

Съчиненията на Феридеддин Аттар са написани на персийски език, но те се ползвали с изключителна популярност и били много ценени от мюсюлманите в османските територии, изкушени от философията и етиката на мистицизма (т.е. суфизма). Във фонда на отдел „Ориенталски сбирки“ на Националната библиотека се съхраняват немалко ръкописи, съдържащи преписи на негови съчинения на персийски език и на техни преводи на османотурски език, както и на коментари (шерхове) на османотурски към тях. Някои от тези ръкописи са постъпили в нашия фонд от вакъфските библиотеки в българските земи, основани през късния османски период като Видинската и Самоковската. За други не е известно къде са се намирали преди да попаднат тук на сигурно място. Сред тези писмени паметници има много ценни преписи, които биха били гордост за всяко световно книгохранилище. Сред тях е преписът на „Мантък ат-тайр“, който е постъпил от Видинската вакъфска библиотека, основана от Осман Пазвантоглу (ОР 2256). Преди да постъпи в нея обаче той е бил част от личната книжна колекция на видинския валия Идрис паша.

В поемата си „Мантък ат-тайр“ (прев. като „Езикът на птиците“, „Разговорът на птиците”, „Беседата на птиците”) Аттар в достъпна и разбираема форма излага положенията на доктриналния суфизъм, придавайки им увлекателна повествователна форма. Сюжетът на пътуването на птиците в горната страна Каф, където обитава Птицата на Птиците – Симург, има доислямски характер, но навлиза в трактатите на ислямските философи и мистици. Той е разработван още преди Аттар, но последният прави превъзходна поетическа преработка на вариантите на своите предшественици. Поемата „Мантък ат-тайр“ се отличава с висока поетична стойност, наситена е с много суфийска символика и алегорически метафори, които разкриват същността на мистичния път. В произведението птиците олицетворяват пътниците (салик), поели по по мистичния път, крайна цел на който е опознаването на Бога и себе си. Птиците преминават през седем долини, които съответстват на седемте степени, през които трябва да премине пътникът (салик) – талеб (желание), ашк (любов), марифет (достойнство), хайрат (възхищение), истигна (самодостатъчност), факр (бедност), фана (смърт, изчезване), бека (безсмъртие). Целта на пътуването е да се срещнат с Истината, да видят Птицата на Птиците – Симург, явяваща се олицетворение на Бога и Абсолютната Истина. Водач на птиците в това пътуване е птицата Худхуд, която се идентифицира с мистичния наставник. По време на изтощителното пътуване хиляди птици изпадат по пътя и накрая само 30 птици (на персийски: си-мург) достигат до края на пътуването. Пред двореца на Симург ги посреща пазителят, който им дава едно послание, за да го прочетат. Прочитайки го, те виждат записани всички свои премеждия, преживявания и изказани думи по пътя, разказани от Юсуф. Чак тогава получават правото да съзрат Симург, който се явява като огледало, чието сияние е сравнимо само със Слънцето. Обръщайки поглед към Симург, идентифициран с Огледало, птиците виждат в него самите себе си. Всъщност пътуването на птиците илюстрира идеята за самопознание като път към Бога (Истината).

Преписът на „Мантък ат-тайр“, фигуриращ в нашия фонд, е датиран от 1490-91 г. (896 г. по хиджра) и се отнася към групата на ранните ръкописи, съхранявани тук. Копист е майсторът – калиграф Шейх Мохаммед Фахреддин Ахмед. В художествен аспект ръкописът е оформен много изящно, с красив унван в синьо и златисто. Заглавието е изписано е майсторски красив несих и обградено с рисунки на цветя. Видът писмо е несталик. Текстът е в стихотворна форма в две колони, обградени от вътрешни златни рамки, а целият текст е обграден в по-дебела златна рамка и рамка от тънка черна линия. Корицата е от кафява кожа със златиста и синя орнаментация. И горната, и долната корица са орнаментирани с голям медальон в овално-ромбоидна форма в средата и два по-малки, ромбоидни медальони, свързани вертикално с централния. В четирите ъгъла на кориците също има орнаментация. Книжното тяло е с клапан. На стъпалото е написано заглавието. Заглавията на отделните разкази в съчинението са написани със златисто и синьо мастило.