Въображаеми географии: Пътуването към Новия свят в гравюрите на Ибрахим Мютеферика от „История на Западните Индии“ (1730)

Издаването на „История на Западните Индии“ (Tarih ül-Hind il-garbi) през 1730 г. от Ибрахим Мютеферика се вписва в по-широкия контекст на административните и институционални реформи в Османската империя по време на „Ерата на лалетата“. Действащ в качеството си на дипломат, съдебен преводач и бюрократ, Мютеферика разглежда печатната преса не просто като техническо нововъведение, а като прагматичен инструмент за преодоляване на информационната бариера в империята. В своя програмен трактат Vesiletü’t-tıbâ‘a („Ползите от печата“) той аргументира създаването на печатницата с нуждата от систематично разпространение на научно и географско познание, което идентифицира като критичен фактор за държавната сигурност и за баланса на силите спрямо Европа.

Отпечатаният през 1730 г. труд представлява първата илюстрована печатна книга с подвижен набор в Ориента. Нейната текстова основа е адаптация на анонимен османски ръкопис от края на XVI век, който компилира данни от ранни испански хроники (главно автори като Франсиско Лопес де Гомара и Гонсало Фернандес де Овиедо).

Любопитен акцент в изданието са дървените гравюри, които илюстрират сложния процес на адаптация на европейското знание към османската културна среда. Дали поради липса на емпиричен достъп до природата и жителите на отдалечените територии, или от придържане към естетиката на османската книжовна култура, гравюрите в изданието ни изненадват с хибридността си. Базирани на западни образци и стари текстове, майсторите изобразяват в гравюрите си ренесансовите географски открития в стила на традиционната османска миниатюра – с нейния типичен отказ от многоизмерност на фигурите и липса на реалистична западна перспектива и светлосенки.

Нещо повече – вместо да разглеждат пътешествието до Америка през чисто светска и научно-прагматична призма, османските гравьори вписват новия континент в познатия за тях ислямски жанр Aja'ib al-Makhluqat („Чудесата на сътворението“). Чрез тази традиция непознатата реалност на Новия свят бива успешно асимилирана от читателя: тя не се възприема като чужда или заплашителна, а се превръща в поредното удивително доказателство за безкрайното разнообразие на екзотични земи и странни същества във Вселената.

Сянката на камфора и шумът на плодовете

Мехмед ел-Суди описва природните дадености на островите, разположени според ислямските географи в най-далечните източни покрайнини на Индийския океан, близо до границите на Китай – брегове, до които се е стигало по случайност, когато „силни и бурни ветрове завлекат корабите“. Впечатляваща е  импресията за огромните камфорови дървета, чиято дебела сянка е в състояние да скрие „стотици конници наведнъж“, а когато течността от вътрешността на това дърво изтече навън, тя се втвърдява и се превръща в превъзходен и чист камфор, „бял като лед“.

На съседен остров растат дървета, чиито екзотични плодове притежават нечувано приятни вкусове и целебни сили, но се открива  и един по-специален вид дърво. Неговите листа са винаги зелени, а клоните му са изключително здрави. Неговите плодове представляват красиви девойки, надарени с поразителна хубост, изящество и съвършени тела. Те висят надолу с главата, заловени за клоните на дървото чрез косите си. Всеки, който погледне към тях, остава изумен от красотата им. Когато девойка падне от клона се чува специфичен звук, на който е кръстено и самото дърво – „Уак-уак“.