Женя Димова: „У героите си съм искала да видя ангелското, доброто, милостта“

Разговаряме с Женя Димова за сборника ѝ „Скъпи мои ангели“, който беше представен в клуб „Писмена“ на 30 април.

 Как достигнахте до заглавието на новата си книга „Скъпи мои ангели“?

Работното заглавие на ръкописа беше „Особи светли, особи мили“. Във всеки един от 23-те разказа прототипи са мои близки, приятели, любими хора или такива, които съм срещала през годините и са развълнували чувствителността ми със своята особеност, индивидуалност или с човешката си светлина. По време на ползотворната редакторската работа с Юлия Дивизиева, тя настоя да обмислим промяната. Думите ѝ бяха: Не си ли виждаш героите, всички са ти близки и носят някаква голяма човешка доброта, почти ангелска. Съгласих се с нея и съм благодарна, книгата заживя светъл живот с това заглавие!

На представянето в Националната библиотека споделихте, че това е книгата на живота Ви. С какво тя заема по-различно място сред другите Ви книги?

Книгите са като свои деца, не бих искала да пренебрегна нито една от предишните си осем, всяка е различна и ми е ценна по своему. Нарекох стихосбирките си книги-периоди и мисля, че не бях разбрана съвсем правилно. Издавах стихове през около четири години, и всеки сборник съдържаше текстове на преживяното в точно този период от живота ми – начина ми на мислене от тогава, повлиян от някое житейско събитие, от загуба или радост, човешка победа, любовен възторг или любовен крах, моменти, когато в бита ми се вмъкваха лични преживявания, които приличаха на универсални, на вечни, беше страшно важно да ги запиша/запазя точно тогава. То е като да събираш раковини край морето и когато след години отваряш торбичките със съкровища, да си кажеш: Това ми е от онова лято, когато с него бяхме там, това е от северния бряг през 2000 г., тези са от южното юлско море...

Този сборник с разкази е различен, защото обхваща един по-дълъг период на преживявания и описване. Повече от двадесет години делят първия разказ от последните три, писани през последните месеци преди предаване на ръкописа. Междинните са от преди 15, 10, 7, 5 години... Времето тече през тях като фон на сюжетите, различията са разпознаваеми в детайлите, особено важни за мен. Важни са и хората, чиито живот и характери запазих между страниците. Значи и своя собствен житейски път. Затова мисля „Скъпи мои ангели“ като книгата на живота ми, защото каквото и да напиша от тук нататък, то няма да обхваща точно това мое неповторимо и дълго житейско пространство и точно тези придружаващи ме човеци-образи.

Автофикционалният елемент и наблюдението важен ли е за Вас като стратегия за писане?

Чистото признание е, че даже не се стремя да избягам от него. Повеждам героите си през личната си среща с тях. Винаги отбелязвам връзката, споделената съдба. Разбирам, че това изглежда като някакъв подтик за достоверност към читателя, настоявам да е това. Имам си едно верую: че ако не казваш истината, нищо в двата свята – човешкия и писателския, не си струва усилието. Пиша само за преживени и видени неща, когато сериозно съм се вгледала в нечие „чуждо“ битие. И съм открила там истински важни според мен състояния (и благодатни за описване, разбира се) – търсене на човешко щастие, катарзиси, милостта към другите като изумителна в своята неотменност, точните избори... А пряката връзка с моето Аз е емпатична, чувствителността ми говори и пише така.  

Според Ролан Барт любимите същества трудно биха понесли да се видят в литературен текст? Протопите, които се разпознаха, как приеха превръщането си в персонажи?

Не е редно да обобщавам, но ще кажа, че има от всичко. Има и сълзи на изненада и удивление – от това, че са били забелязани, чути, че някой, който живее сред тях, им е дал глас. Повечето от прототипите ми са хора с – да го кажа така – нисък социален статус, „обикновени“, незабележими хора, те се определят така. Живеещи в своя затворен свят на физическо оцеляване, те са запазили личностите си уникални. За тях книгите са далечни светове, литературата е висок свят, те усещат, че там думата „герой на разказ“ значи нещо голямо, нещо значимо, вечно. И благодарят, че са запазени във времето. А мисля и че са уловили цялата добронамереност на автора. И не само нея – опитала съм да опазя хората живи, пълнокръвни, да не ги превърна в структури, знаци, обобщени образи и идеи.

Имаше и наведени глави и предпочитания да не се обговаря гласно онази част, в която персонажът носи чертите на конкретен човек, но то по-скоро беше от срамежливост човешка, избираха тихото лично четене. Имаше и спокойно приемане: „Така си го усетила, така си го написала“, каза ми прототипът на Графинята Череша от едноименния разказ, като в примирение поклати малката си кръгла главица. А прототипът на Шерия Справедливата се затворила със съпруга си в една от долните стаи на селската си къща, сипали си питие и отворили на разказа, чели бавно и плакали цялата вечер. (Сега аз съм техният герой, ако мога да се пошегувам така със себе си!)

Разкажете за редакцията и подредбата на сборника. Той започва с два доста силни разказа с персонажи, които литературознанието би определило като носители на другостта, и завърша с цикъл от разкази за пътя и срещата между родител и дете. В този последен цикъл е неизбежен и образът на рибата. Как се вписва този образ едновременно конкретен и с много силна християнска символика, която се засилва и от заглавието, обърната към светостта?

Подредбата на разказите в сборника е моя, така предадох ръкописа за редакция, с много малки изключения. Всеки от четирите цикъла съдържа текстове, които имат обща тематика. Макар като цяло в книгата другостта като близост да е водеща. Да, има разкази с герои туркини и такива за ромския етнос; различията в бита и културата са ми твърде интересни, виждала съм ги отблизо, както и еднаквостта в човешкото, слабостта или силата в страданието, но и стремежът към онази универсална цел във всяко съществуване – любовта и добротворството. Приемам човеците като човеци с всичките им особености, но у героите си съм искала да видя ангелското, доброто, милостта; важни са ми като материал за писане ситуациите, в които човек издига духа си, полита, не пада или поне не остава в калта, колкото и битието да се опитва да го смъкне натам. 

Християнската символика не е търсена специално. Като православна християнка, която посещава  Литургия, общува със свещеници и почита празници и ритуали, явно при писането на най-болезнените разкази съм извадила точно това от себе си.

По-скоро дърпала съм спасителната нишка, която тъй или иначе виси денем и нощем над главите ни, а ние рядко протягаме ръка да дадем знак, че се нуждаем от помощ. Но и нещо езическо съм извадила, и всичко, което стои вътре недоосъзнато и чака да бъде призовано в някой краен момент. Механизмът на писането при всеки автор се подчинява на различни закони, дори на такива, които той самият не познава, а открива в движение. Става дума вече за последните три разказа Милост за Владетеля 1 и 2 и Цялата майка. Когато една майка иска да спаси сина си от самия него и от трудния живот, тя призовава всичко – и Майката природа, и Святата Майка, и майчината милост у себе си. Рибата е конкретен  образ в реалния му живот, в който момчето я улавя и по-късно убива, за да нахрани свирепия си гурбетчийски глад. В същото време тази златна риба, станала му любима в седмиците, в които я е хранил и отглеждал в леген на терасата си, е категоричен символ на Спасителя. Изборът остава в самия персонаж – да оцелееш физически като изядеш онова, което може да те спаси или да пуснеш рибата да отплува и да се хвърлиш с нея в дълбоките води на забравата. Това са по-скоро разкази-молитви за спасение, както се оказа в последствие. 

Имаше ли нещо, което Ви изненада, докато пишехте книгата?

По-скоро ме изненадват много неща сега, след излизането ѝ. На представянията на сборника и при разговори с четящата публика хората вадят смисли и значения, с които аз съм живяла, докато съм писала разказите, но не са ми били цел. Например откриха ритуалността в повечето текстове (заслугата е на поета Мария Донева) – онези уж малки човешки, ежедневни ритуали, които правят животите ни със свещено значение. Каквито са всъщност! Преди това ме изненада редакторката ми, казах, да, с човешко-ангелския образ на героите ми. Докато пишех, изненади особени нямаше, тъй като вече съм опознала механизма на героя – как като автор го избираш от света, въвеждаш го в началото на разказ, поставяш го в ситуации и той продължава сам; можеш да се надяваш само на един добър или поне литературно и човешки поносим край. Доволна съм да мисля, че моите ангелски герои не ме предадоха.