С най-новата си книга „Изкуството да се сбогуваш“ отбелязвате 30 години живот с поезията. Разкажете ни за началото на това съвместно битие.
Животът с поезията не може да бъде поставен в точни хронологични граници. Най-малко защото преди да започне да пише стихове, човек е прочел десетки или стотици книги. Виждал е в света около себе си неща, останали незабележими за другите, правил е странни връзки и асоциации с тях, а всички тези мисловни и емоционални процеси са в основата на един поетичен текст. Започнах на пиша сравнително късно, бях над двайсетгодишна, началото на осемдесетте години, но първият ми опит с изящната словесност беше през превода. През същото десетилетие са публикувани мои стихове в различни периодични издания, но не съм ги включвала никога в книга, защото вътрешното усещане ми подсказваше, че това са подобия на стиловете на поети, на които съм се възхищавала и обичала. Първата ми книга „Тревите на съня“ излезе в „Български писател“. Между другото има несъответствие в годините на титулната страница, където е обозначена 1994 и в издателското каре на гърба – 1993. Но това не е важно. Тя е тънка книжка, обединяваща около дванайсет стихотворения, няколко поетични прози и кратки текстове от по 1–2 изречения, също поезия в проза. От нея за антологичната ми книга избрах само няколко от стихотворенията. Едва сега, прелиствайки я, си давам сметка, че в нея са заложени зърната на начина на изказ в по-нататъшните ми текстове. Втората ми книга излезе 10 години по-късно. И понеже нямам навик да прехвърлям стихотворения от една в друга книга, може би само 3–4, преди време осъзнах, че тиражите на първите ми стихосбирки са изчерпани и бих могла да дам нов живот на част от стихотворенията в тях. Така се роди идеята за издание с избрани стихотворения. По принцип пиша малко. Имаше само един период на по-активно творческо „вдъхновение“, когато се появиха стихотворенията от последните ми две книги, просто ми се „даваха“ с лекота, без да търся и без особени мъки над текстовете. След „Смяна на огледалата” (2015) съм написала двайсет и няколко стихотворения, но те продължаваха да обговарят теми, които съществуват вече в предходните ми книги, затова реших да не ги издавам в отделна стихосбирка. Защото наистина щеше да е „стихосбирка“, а не цялостно концепирана книга. И отново се върнах към идеята за автоантологична книга, където тя щяха да се чувстват на място и в контекста на вече изградените тематични ниши. Не искам да крия, че изпитвах известни колебания и съмнения. Но не към подбора на текстовете, а поради това, че на две съседни страници съжителстват стихотворения между които лежат 30 и повече години. Защото е възможно да се получи стилов дисбаланс. Но исках издание, което да не е сбор от всички издадени преди стихосбирки, а една добре обмислена и тематично структурирана книга, която да изразява онова, което ме е вълнувало през всичките тези десетилетия и съм успяла по някакъв начин да изразя в стихотворение. Дойде ми на идея да последвам чужди практики, поставяйки годината на написване или публикуване под всяко от стихотворенията, или поне под най-старите, но я отхвърлих веднага, защото ми се стори като молба за снизхождение към евентуалния бъдещ читател. Ако е поезия, тя е поезия, няма значение колко време е минало. Затова и поех риска. Надявам се да не съм сгрешила. Така се роди „Изкуството да се сбогуваш“.
Случва се да се говори, че в поезията през изминалите десетилетия нищо не се променя. Но докато четях подбраните за „Изкуството да се сбогуваш“ творби, промяната във Вашия почерк личи, както и промяната в темите Ви. Какво е важно за Вас в поезията днес?
Всичко се променя в този свят, а през последните години тези промени стават толкова бързо, че понякога не можем да ги осъзнаем напълно. Поезията е част от това и не може да остане капсулирана и вкаменена форма. Промени се представата за поезия. За нейната форма и структура – наситеността и умората от класическия римуван стих, налаган институционално втората половина на миналия век доведе дотам, че този тип поезия беше маргинализиран през 90-те години на миналия век и някои гледаха на него като на отживелица, което беше грешка, разбира се, но хубавото е, че от 7–8 години той отново се връща на литературната сцена, за да заеме полагащото му се място. Настъпиха промени и в отношението и употребата на изразните средства – визирам тенденцията за отказ от метафоричност и образност и изграждането на стихотворението върху скелета на изцяло мисловни конструкции – тази вълна беше актуална за френската поезия през 70–80-те години на миналия век и беше вече потънала в пясъците, но ние не бяхме сърфирали по нея и трябваше да изживеем това, да преминем през него. Промени се и начина на представяне на поезията пред публика – слам, пърформанси, появата на една нова синкретичност на изкуствата. Понякога ми е ставало мъчно за Поезията, защото всичко извън самия текст ми се струва патерица, опит тя да бъде направена по-атрактивна за публиката, по-продаваема, по-желана. Не искам да употребя думата „комерсиална“. Защото словосъчетанието от двете думи за мен е оксиморон. Но времето ни е такова и трябва да се приспособяваме, да бъдем по-изобретателни, ако не искаме да се превърнем в музейни експонати, лежащи заключени в някоя витрина. С риск да бъда обявена за човек с консервативно и остаряло мислене, продължавам да мисля и твърдя, че повечето от изброените по-горе неща нямат нищо общо с Поезията. Промени се и представата за нейната функция дори. Нека да припомня, че преди 1989 г. определението „социална“ за поезията, освен че беше задължително и наложено като една от характеристиките на епохата (друг е въпросът, че още от времето на Чинтулов поезията ни е била призвана да изпълнява утилитарни, а не чисто естетически функции), то стоеше и на най-високото място в ценностната стълбица. Това понятие изчезна за около 20–25 години и се върна отново на литературната сцена преди пет години, че дори и с манифест – „нова социална поезия“. Тук не коментирам същността и пълнежа на това понятие, просто самото му наименование. Така че промени в поезията настъпиха, те са големи. Електронните социални мрежи и сайтове също допринесоха за промяна в отношението към поезията – освен че я направиха достъпна за всеки не само у нас, но и по света, свалиха „божествения“ й ореол и десетки хора започнаха да пишат „стихотворения“ и да назовават себе си поети. И две думи за последната част от въпроса ви: какво е важно за мен за поезията днес. Онова, което е било важно и вчера. Да изразява онова, което ми е съкровено, в което вярвам, което съм преживяла и ме е пронизало, да докосва по някакъв начин читателите, да следва не външни моди, а своя вътрешен процес на развитие. Да бъде Поезия.
Докато сравнявах публикации на стихотворенията от новата Ви книга и в предходните Ви стихосбирки, забелязах някои малки промени. Кое беше водещо при новата подредба на стихотворенията и кое наложи новите редакции по тях?
Трогната съм от факта, че сте вложили усилия и време да сравнявате. Промените са незначителни, по-скоро съм махала по някоя дума, която ми се е сторила излишна или съм добавила заглавие. По принцип смятам, че сериозното редактиране на един стар поетически текст е рисковано занимание и по-скоро може да развали, отколкото да подобри стихотворението. Просто защото вече си друг човек и дори да си станал по-мъдър и по-изкусен в „занаята“, не можеш да влезеш в същия енергиен облак, в които си бил, когато си го писал. А силата на една творба, и не само в поезията, е в енергията, вложена в нея. За подредбата на стихотворенията отговорих в началото.
Вие сте от малкото български творци на словото, получили истинско признание в чужбина. Как се гледа на поета извън България?
Зависи от коя страна ще погледнем въпроса. Някои колеги се радват на успехите ми, получавала съм „истински“, хартиени писма, с много мили думи от френски поети, в които сме в една колекция в „Галимар“, други завиждат, също като в България. Но от последното съм малко пощадена поради факта, че не споделяме общо географско пространство. Трудът им е доста по-добре оценяван, отколкото у нас. Имат си защитни тарифи при заплащане на хонорари за всяко участие и четене. У нас доскоро смятаха, че като те поканят някъде да четеш поезия, ти правят по-скоро жест и услуга, не го считаха за „труд“. Но нещата започнаха вече да се променят. Институционално са по-добре организирани, защото има доста фондове и институции, които се грижат за промотиране на авторите си в чужбина. Имат множество национални и регионални фестивали за поезия през цялата година, общините в различни части на Франция организират местни „панаири на книгата“ през уикендите, където авторът седи цял ден от 9 сутринта до 6 вечерта на „работното си място“, зад книгите си, и разговаря с хората, дава автографи. Получаването на престижна награда за поезия е фактор както за продаване на тиража на книгата, всички знаем, че поезията не е печеливш жанр никъде по света, така и за бъдещи покани за участия в антологии и събития. Авторите получават отчисления за авторски права при четене на техни творби по радио, телевизия или ако книгата им е ползвана в библиотеката. Чисто законово нещата са по-уредени. Но аз имам надежда, че нещата и тук ще се променят към по-добро.
Бих искала да Ви задам и един въпрос, свързан със списание „Ах Мария“. Едно списание институция, което е важно за Вашия творчески път и за българската литература. Изданията за литература, и в частност, за поезия се появяват и бързо изчезват у нас, някои имат съвсем кратък живот. „Ах Мария“ остана като културна емблема и като списание феникс, което всеки момент може да се появи отново. Каква е Вашата преценка за ролята на „Ах Мария“ в българската културна история?
„Ах, Мария“, „Списание за литература и други наслади“, наистина се превърна в мит. Вътре може да се намери почти всичко – поезия, проза, манифести, откъси от романи, критика, закачки, мистификации, комикси. Списанието си беше поставило за цел да попълни празнините в литературното поле, публикувайки високи образци на световната художествена литература и преводи от култови автори, които по известни причини не бяха още излизали на български. Тематичните първи броеве „Как се пише литература“, „Смъртта“, Сюрреализмът“ дадоха много силен старт на изданието, оформиха кръг от ценители и почитатели, който непрекъснато се разширяваше. Броевете, посветени на средиземноморските и балканските литератури и този, посветен на периодичните литературни издания у нас и досега са ценни за онези, които се интересуват от литература. Почни всички известни български поети и прозаици са печатали на страниците на изданието. Без значение към кой литературен кръг са принадлежали и какви естетически принципи са изповядвали. Списанието беше отворено за всяка качествена литература и обединяваше по естествен начин пишещите. За съжаление, с времето и младежкият ни ентусиазъм започва да поувяхва, всеки пое по своите пътища, да не забравяме, че правехме всичко на възрожденски начала, кога получим субсидия, кога – не, и „Ах, Мария“ започна да се появява все по-рядко. През 2015 година имахме юбилеен брой в „Перото“, посветен на 25-тата годишнина от създаването на списанието. Това, че там се появиха автори от три поколения, най-вече такива, които не са били родени, когато списанието е било създадено, беше най-голямото признание. Лично за мен „Ах, Мария“ беше шанс, защото там се изградих като преводач и редактор. С лутания, колебания, с грешки. И съм благодарна на Съдбата за това.
И да, сигурно е „феникс“, никога не се знае, кога отново ще възкръсне и ще се заяви.
„Всичко в този свят е подвластно на изкуството да се сбогуваш“, казвате в последното стихотворение от книгата си. Сбогувате ли се с нещо с тази поетична книга? Или напротив, поемате по нов път?
За да поеме човек по нов път, той първо трябва да се сбогува. И е важно как ще премине през този момент и с какво ще изпълни това сбогуване. Защото то определя до голяма степен изборите му след това. В същността си целият човешки живот е едно сбогуване. С представи, илюзии, несбъднати или сбъднати очаквания, с любими хора и приятели, с места, които сме обитавали, с градове и улици, с късчето небе над тях, с любовите ни. И понеже всичко това го има в поезията ми, заглавието дойде по естествен начин.
За финал, бихте ли дали съвет на онези, които сега започват да общуват с поезията като автори?
Да се запознаят с най-добрите образци на събратята си по перо, наши и чужди, живели преди тях. Това само по себе си предполага уважение към традицията през вековете. Така ще си спестят илюзията, че в момента откриват топлата вода, че с тях започва всичко. Защото никой не започва от нулата. А, четейки ги, със сигурност ще намерят сред тях поети, които имат светоусещане, подобно на тяхното. Така няма да се чувстват самотни в търсенията си и винаги ще има към кого да се върнат, когато се почувстват изгубени. Да не изпитват вина и гняв, когато следват чужди поетики и им подражават. Това е част от пътя. И ако наистина призванието им е да пишат, ако поезията е в кръвта им, в един момент ще намерят собствения си стил и ще се откъснат от подражателството. Да се радват на всяко хубаво стихотворение, написано от техен събрат. Защото съвкупността от тези стихотворения е корпусът от текстове, в които ще живее и тяхната собствена поезия. И да не забравят никога, че поезията не е състезание на висок скок, всеки има своите възходи и спадове и трябва да са готови да платят „цената“ на успеха и провала и мъдростта да ги приемат.
Въпросите зададе: Яница Радева
Цялото интервю с Аксиния Михайлова можете на прочетете в бр. 4 на сп. „Библиотека“.